Постинг
30.08.2011 07:58 -
Пневмотораксично 2 (4)
От 6:00 ч. до към 9:00 ч. тази сутрин се бях отдал на четенето. Бях опиянен от словото така, както рядко ми се случва. Към 9:30 закусих. Докато си правех второ кафе пожелах успешен ден на приятелката ми. Тя ме прегърна и точно тогава, някъде на другия край на света, запърха пеперуда.
Пет минути по-късно, обратно на този край, бедствието се разрази. При всяко вдишване сърцето ми, сякаш биваше пробождано с нож, а гърдите ми – хванати и притискани бавно и постепенно, като в някакво невидимо менгеме.
Знаех какво се случваше и бях подготвен за него. Знаех още какво и как да го направя.
Случваше се втори пневмоторакс и по най-бързия начин трябваше да се докопам до поликлиниката, където е личната ми лекарка, да ме снимат на рентген (за да се установи със сигурност диагнозата) и оттам с направление в клиниката по пулмология.
Всичко е толкова просто и лесно, когато го знаеш, но…
Няма да крия, че личната ми лекарка, д-р Галина Шопова е майка на безценен мой приятел – Стъки Зиков. Пиша го само за да поясня, че това значително форсира нещата, така че те да се случат възможно най-бързо и удобно за мен. Благодарение на професионалното отношение и високо цененото реноме на д-р Шопова, не само в поликлиниката, където е разположен кабинетът й, но в цяла София въобще, много врати, една след друга, се отваряха пред мен, без дори да си направя труда да посегна към дръжката. В други страни, към които непрекъснато са насочени очите ни, това е обикновена практика. У нас – е явление.
За по-малко от час от масата с книгите вкъщи се озовах в седма стая на третия етаж в клиниката по пулмология „Света София“.
В момента вече минава 21:00 часа. Все още съм облечен съм в синя пижама и лежа в леглото, облегнал гърба си на две изтърбушени възглавници, така че да не съм в напълно хоризонтално състояние. В противен случай, просто казано, не мога да дишам.
Няма усложнение в състоянието ми. Насрочиха ми операция за понеделник, 15 август, което е след два дни. Защо не за утре ли?
Просто е – защото утре е събота.
А защо не в другиден ли?
Още по-просто е – защото е неделя.
През уикендите в България не се извършват операции, освен ако не си спешен случай или не си платиш. Една от сестрите, които ме настаняваха го каза най-добре: „В много неподходящо време идваш. Вече е петък!“
Хванах иронията и признавам си, хареса ми така казано. Постепенно си възвърнах настроението, което между другото, в тази клиника, като че ли повече дразни персонала, отколкото да го предразполага да си върши работата по-добре.
Нямаше и десет минути, откакто ме настаниха и в стаята влезе друга сестра. Зададе ми въпрос, който най-малко очаквах:
- Какво правиш тука, бе, момче?
Какво ли можеш да правя тук, а, как мислите!
Отговорих й че просто минавах наблизо и се отбих да си побъбрим малко. В последствие, с тази сестра, наистина си бъбрихме доста, но за момента единственото, което тя допълни е да отида в стаята на медицинските сестри, за да се оформят някакви документи.
Почуках на открехната врата там. Нямам представа дали някой ме чу, защото врявата вътре беше ужасна. На висок глас се обсъждаше някакъв тип от 4 стая, който току що бил повърнал в пазвата на санитарката, докато тя му сменяла калъфката на възглавницата.
- Кажете – изсъска една от сестрите, веднага щом ме фиксира с поглед, от който ясно личеше, че няма да ме търпи дълго наоколо. Затова набързо казах кой съм, кой ме праща и към какво се стремя.
- А, да! Кольо! Помня те. Ти беше скоро при нас, нали?
- Няма и два месеца – отговорих и даже се усмихнах.
- Два месеца, значи! И к’во, секс ли реши да правиш, че скъса пак гумата!
Последваха още няколко шегички в този дух и накрая тържествено ми бе заявено, че аз още не съм за тук.
С цената на целия риск да бъда разкъсан на парчета, попитах:
- А, за къде съм по-точно?
- Къде!- изригна друга сестра – 25 кабинет на първия етаж, къде! Не се научихте толкова време!
Да чувам и да виждам как един човек открито заявява, че мрази работата си и я върши с крайно неудоволствие, е още един пример за неща от живота, които истински мразя от сърце. Ето една тема, върху която мога да говоря с часове, защото паметта ми не изхвърля нищо свързано с нея.
Нямам обяснение откъде идва тази, сякаш вродена омраза към пациента в България от страна повечето хора, получаващи заплатите си срещу труд, обвързан с неговото лечение, но тя е факт не от днес, не и от вчера.
Получава се един парадокс, в който пациентът едновременно е насърчаван да пита и е поругаван че пита. Същото е когато предпочете да мълчи и да се носи по течението. Да влезе в открит конфликт, защото не са му издържали нервите може само да усложни и без това изначало трагичното му състояние.
Тогава какво, по дяволите, да прави пациентът? Как да се държи?
Моят съвет е, просто да се огледа добре и да открие своя човек, от цялото това гневно пъплище, престилки. Винаги има такъв, с който да си намериш думата и да се чувстваш все още човек, макар и на болничното легло.
Но да продължаваме напред.
Окуражен, че въпреки морето от арогантност и ненавист, в което заплувах отново, аз все пак ще намеря своя човек (предвид че сега ще имам повечко време да го търся, в сравнение с първия) се отправих към 25 кабинет, на първия етаж. Пред него чакаха двама души – всеки с неговия си проблем. След половин час дойде моя ред. В кабинета, зад масивно бюро, седеше не по-малко масивна сестра. Поздравих и се усмихнах, когато вдигна поглед към мен. Кълна се, че тя направи всичко по силите си да ми отвърне със същото, но не й се получи.
- Слушам ви – изрече с леко дрезгав, но приятен глас.
- От гръдна хирургия ме изпратиха при вас.
- Какъв е случаят ви?
- Левостранен пневмоторакс. Случва се за втори път.
- Първият? При нас ли се лекувахте?
- Да.
- Значи имате досие, което ми е нужно в момента и, естествено, не ви е връчено преди да ви изпратят насам. Моля, върнете се обратно в гръдна хирургия и помолете сестрите да ви го дадат. След това отново тук.
Тази сестра се държа толкова нормално, че за момент си я представих като „моят човек“ тук.
Мисля да ви спестя мъката и нервите, покрай взимането на въпросното досие и директно да се върна в 25 кабинет и разигралата се ситуация по нататък.
Когато се върнах, в кабинета имаше друг пациент. Отново чаках около половин час. Половината на металните пейки пред кабинета, другата половина на крак. Не че не ме свърташе на едно място. Просто човекът, който бе проектирал въпросните пейки, навярно е ги правил по чертеж на пързалка. Няма значение.
Дойде редът ми, влязох и отново поздравих. Наместо поздрав обратно, сестрата ми съобщи деликатно:
- Хубаво си взел досието, но няма доктор, който да го погледне сега! Излез и чакай да се освободи някой.
За пръв път този ден, леко започнах да се дразня. Попитах следното, този път без да се усмихвам:
- Според вас, днес изобщо ще има ли развой по моя случай?
- Младежо, – отвърна ми сестрата – ти май много бързаш да легнеш под ножа! Задръж малко топката. Спокойно и това време ще дойде. За момента, аз не мога да направя нищо, без да бъдеш прегледан от някой доктор. А всички до един сега заети – или визитират, или оперират или кой ги знае къде са. Остави документите си тук и изчакай отвън. Това е от мен засега. С друго не мога да помогна.
Ако не друго, то поне го каза с нужното уважение и спокойствие – две вербални качества, тотално загубени или въобще не притежавани от по-голямата част от служителите не само в това медицинско заведение.
Излязох, зачаках и си затананиках това:
(... следва продължение...)
Кольо ЙОВЧЕВ
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 410
