Постинг
31.08.2011 08:29 -
Пневмотораксично 2 (5)
Все по-рядко гледах към часовника си. Времето ме интересуваше все по-малко. Затова не мога да кажа, след десет минути ли бе или след два часа, когато най-сетне се появи един доктор. Минавайки покрай ме поздрави и ме увери, че всичко ще е наред.
- Ей, сега ще видя документите и ще оправим работата. Ама, ти какво си се стегнал толкова. Вкопчил си се в тая пейка, сякаш си решил да я огънеш. По-спокойно.
Наистина, бях се вкопчил с две ръце за пейката, но сега и да му обяснявам, че това бе единственият шанс да се задържа на нея без да се изтърся на земята, предвид иновативния й дизайн…, сметнах го за ненужно.
Повикаха ме в кабинета. Наредиха ми да оставя вратата отворена, да се съблека гол до кръста и да легна на леглото вътре. Направиха ми ЕКГ (Електрокардиограма). Сестрата ме поопипа тук – там и ми каза да се обличам. В това време, през отворената врата влязоха две момичета, и те в медицински одежди, не по-възрастни от мен. Едната въртеше в ръката някакво подобие на ножица, а другата държеше синя папка, натъпкана до пръсване с някакви документи.
Докторът, който до този момент го раздаваше доста мълчаливо, грейна.
- Как сте момичета? – попита той и се изправи.
- Търсим си работа, докторе! - отговори момичето, с подобието на ножица в ръката си и погледна към мен. – Какво му е на него?
Сестрата, която в този момент пишеше нещо, се обади:
- Прекалил с напъните и скъсал гумата отново.
Падна голям смях. И аз се включих, макар да е на мой гръб, или по-точно – на мой бял дроб. След като посмяхме достатъчно, докторът реши да свърши някаква полезна работа и първо ме попита, дали си нося пижама, за която, от първия ми престой в тази клиника, знам, че се явява нещо като свещена крава в земите на медиците.
Не знам как е в онези страни, към които винаги са отправени очите ни, но у нас без пижама, един пациент е нищо и малко отгоре. Независимо какъв му е случаят, на него гледат като на полезно изкопаемо до момента, в който не се приведе във вид, достоен за медицинско обгрижване – тоест не облече своята пижама.
Когато постъпих в клиниката по пулмология за първи път, не бях подготвен за сблъсъка с тази пречка, но нали затова са медицинските сестри. Те просто си умират за този момент – да те попитат за пижамата и ти да им кажеш, че не си носиш такава. Умират си, казвам ви. Така се отпускат във бълването на гръмотевици и мълнии отгоре ти, че след това цяла седмица спят като къпани, а защо не и с мъжете си, освен със завеждащите отделения.
Тъй че хора, бъдещи болници, никога, ама никога, не забравяйте своята пижама.
Носете я винаги и навсякъде с вас. А когато се впускате в непреднамерени рискове, например – скачате с бънджи, возите се в градския транспорт или гласувате на местните избори, то съветът ми е, направо да сте си я облекли отдолу.
Помнете, дори сърцето ви вече да е спряло по средата на пътя за болницата, но в последния миг сте се усетили, че пижамата ви е останала вкъщи, то първо се отбийте през някой подлез, купете си нова и тогава продължете до крайната спирка, ако ви е мил живота.
Помнете също- че не бива да купувате първата, която ви попадне.
Има едно специално изискване към пижамата в медицинските заведения у нас, което винаги се подчертава от сестрите там – горнището да е с копчета отпред, а не отзад – каквито горнища всички ние (нека си го признаем, какво толкова) предпочитаме, защото разкопчаването и закопчаването при тях е като детска игра.
Но да продължаваме напред.
Отговорих на доктора, че от миналия път, когато гостувах тук за около седмица, оттогава никога не напускам дома си без пижамата си и че в момента тя се намира най-отгоре в раницата с личния ми багаж.
Мисля че не ме чу, защото вече беше зает да обяснява на двете момичета къде да отидат и да го изчакат няколко минути.
Те се запътиха на там, като при това ми пожелаха успех. Благодарих им.
После докторът се обърна към сестрата с пожелание за спорен ден и приятно изкарване на отпуската. Сестрата му отвърна със същото. По-късно се оказа, че и двамата излизат в отпуск след края на днешния работен ден.
Дали затова въобще не си даваха зор с моя случай, остава загадка за мен и до днес…
Накрая той излезе без да ми пожелае нищо. Не му се сърдя.
(...следва продължение...)
Кольо ЙОВЧЕВ
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 410
