Постинг
29.08.2011 08:42 -
Пневмотораксично 2 (3)
И този път утрото не се позна от вечерта.
Събудих се в 6:00 ч., хвърлих две шепи вода на лицето си и заседнах над книгите. За някой, това може би е най-скучната сутрешна програма на света, но за мен тя се повтаря седем дни в седмицата, 365 дни в годината. Сам си я „наложих“ с годините и независимо от очертанията на задаващия се ден много рядко я пренебрегвам.
Освен ужасното тракане на скапващия се хладилен компресор на съседите над мен, нямаше друг шум, който да ме смущава толкова рано. Винаги съм проклинал изнежения си слух, макар че въпросното тракане се чува още от спирката на тролея, две преки по-надолу. Особено когато чета, слухът ми е в състояние да долови и прозяващ се комар в съседната стая.
В последно време читателското ми внимание често бе ангажирано от медицинска литература и в частност – болестите засягащи белите дробове. Не бих казал, че е от най-приятните четива, при все че колкото повече напредваш в четенето, толкова повече разбираш колко крехко същество, всъщност си.
Ей го на, пневмоторакса, например.
В най-общи линии се оказва, че от него страдат предимно спортисти, които нито пушат, нито пият (какъвто бях и самият аз дълги години) или такива (какъвто в последните месеци станах), които много скоро са се открили за тези „сладки“ пороци, но въпреки това продължават да спортуват. Четеш изследвания, разглеждащ статистики, разсъждаващ над практики и все повече започваш да се убеждаващ, че формулата на Уинстън Чърчил за дълголетие: „Цигари, уиски и никакъв спорт“, май, не е изказана само на шега.
Разбира се, вече сериозно, това че си претърпял или тепърва ти предстои да претърпиш някаква по-сложна, от вадене на зъб, медицинска интервенция върху себе си, не означава, че живота ти се скъсява. Не означава, че ще умреш, преди времето си и както е в моя случай, без дори да имаш потомство, на което да оставиш всичките си неразрешени приживе проблеми.
Не означава, че вече ще си друг човек.
В много случаи означава, че трябва коренно да промениш начина си на живот, но никога – това, което си. В този смисъл, четенето на медицинска литература, относно проблем пред който си изправен има своите предимства и недостатъци.
Реално, то няма да ти е необходимо, ако докторите в България, с много редки изключения,бяха по-сговорчиви и отделяха поне толкова време за обяснение на случващото се с теб – причини, налагащи се процедури, възможни последствия и прочее – колкото го правеха в разкриване на разни нужди, които ти, сещайки се сам, посредством нехайно, някак, подхвърляне на намеци от тях, би могъл от благодарност накрая да покриеш.
Иначе, най-голямото предимство е знанието за това, което ти предстои. Да си информиран, в случая, намаля риска от полудяване под натиска на неизвестността.
Много са нещата, които мразя. Малко са, които мразя от сърце. Едно от тях е неведението. Лудостта е като просяк живеещ на прага на дома ми. Има два съществени момента, в които подсъзнателно отварям вратата и го каня да ми погостува – когато не мога да си спомня нещо или когато изкуствено съм държан далеч от информация, която е редно да получавам без да полагам излишни усилия в търсенето й.
Днес и сега, все още съм жив благодарение на докторите.
Но не съм полудял, благодарение на битката, която поведох и спечелих срещу неведението.
Но да продължаваме напред.
Чета между два и три часа на ден. Никога само едно произведение. Това обяснява защо освен медицинската литература, бях съсредоточил вниманието си върху още три книги. Две англоезични: „A Week on the Concord and Merrimack Rivers“ от Хенри Торо и „Book of Rhymes“ от Адам Брадли; и една, но в 6 тома, която дъвчех на български - „Мемоари“ от Уинстън Чърчил.
По-голяма част от прочетеното не се задържа за повече от няколко дни в главата ми. Не и в прясна, винаги под ръка, в момента на необходимост, форма.
Често изпадам в пълно недоумение, когато спра поглед върху личната ми библиотека. Стотици томове лежат там. Всички до един – прочетени, а доста от тях по два, че и по три пъти, какъвто е случаят с „Престъпление и наказание“ от Достоевски.
Недоумението не е в количеството. Съвсем естествено е страстен читател като мен да разполага с ужасно много книги. Проблемът е,че само за шепа от тях аз имам ясен спомен, сещате се: имена и характери на герои, действието в трета глава, последиците в шеста; кое, къде, кога, защо, как и прочее.
Този проблем стои в основата на едно определение (за което не се сърдя изобщо), което съм чувал за себе си, а именно: „Много чете, много знае, но нищо не помни“.
Моята способност да изглеждам пълен глупак през повечето време е много свързана с рядко злокачествената ми памет. В спорадичните случаи, в които успявам да проява някаква интелигентност, вина носи бурното ми, държано като на въже цял живот, въображение. То е което ме съхранява цял, през повече време. То е което затваря вратата под носа на лудостта, на просяка, който само преди секунди е бил поканен от мен в дома ми само защото не съм могъл да си спомня нещо важно и полезно. То е което ми помага да догонвам вечно бързащата, в днешни дни, нормалност. И макар само по себе си последното да звучи по-скоро като лудост, до него се стига все по-често...
(...следва продължение...)
Кольо ЙОВЧЕВ
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 410
