Постинг
27.08.2011 09:20 -
Пневмотораксично 2
Утрото (не винаги) се познава от вечерта!
12 август, петък, 2011 г.
В момента е 18:10 ч. Облечен съм в синя пижама и лежа в леглото, облегнал гърба си на две изтърбушени възглавници, така че да не съм в напълно хоризонтално състояние. В противен случай, просто казано, не мога да дишам.
Вчера, по същото време, бях в спортен екип и вече привършвах втората игра до 21 на баскетбол. Спореше ми много. Бележех средно две от три хвърляния, независимо от позицията. Движех се с лекота, отскачах мощно и високо, защото не чувствах обикновените силни болки в пищялите, причинявани основно от редовната и продължителна игра на асфалт, без значение с добри или лоши кецове си.
Прекарах под коша около два часа, след което напълно безсмислено се отправих към лостовете. Кипях от енергия и задоволство, че днес, явно ми е писано да съм на гребена на вълната до последната капка пот. То така си се и получи в крайна сметка.
Направих пет серии в пирамида - 6-8-10-8-6 повторения и накрая, съвсем капнал си казах: „Стига! Време е за бира.“
Имам ужасния навик да цепя излишно секундата на две. Освен когато спортувам (тогава забравям абсолютно всичко), съм под непрекъснато напрежение предизвиквано от мислите, че времето няма да ми стигне за всичко, което съм си наумил да направя днес. Оттам и честите случаи, в които истински издребнявам в това отношение и заслужено ставам за отблъскващ смях. Типичният пример, ежедневен при това, малко след като си кажа, споменатото малко по-горе: „Стига! Време е за бира“. Това е един специален подраздел самокоманди, на които се подчинявам на мига, без да обелвам дума. Да де, ама ги получавам винаги след края на спортуването за деня, когато от главата до петите, съм вир пот и ухая приятно единствено за насекомите и то не на всички от тях. Времевото цинцане, обаче, не ми позволява първо да се прибера до вкъщи, да се съблека, да си взема душ, да си облека чисти дрехи и чак тогава да ходя за бира и все ме бута към магазина, направо от игрището, с цялата ми воняща прелест.
Да речем, макар и пресилено, че аз донякъде това нещо вече съм го надживял. Какво да кажем за магазинерките, които не че са нещо с маниери и така нататък, но не могат и не могат, толкова месеци поред, да го приемат за нормално. При все че аз никога не си спестявам ала джентълменското: „Добър ден, дами!“ и много по-интимното вече и скъсяващо дистанцията помежду ни: „Довиждане! И лека смяна до края.“
Но да продължаваме напред.
Приемът на два литра бира е оптималният, здравословен, дневен минимум за моето крехко същество. До тази железобетонна констатация се стигна благодарението на цяло десетилетие упорит принудителен труд и лежерно доброволно пиене. Не се учудвам, нито ми тежи.
След кратко допитване (и последвалото го анализиране) излезе, че биреният алкохолизъм е типично заболяване за моя род. Всъщност и за двата ми рода – и от майчина, и от към бащина линия. Виж, пневмотораксът – там аз държа патентите. Пионер съм в тази област и не смятам да предоставям щафетата на друг от родовете.
Но да продължаваме напред.
Прибрах се с тубата бира в едната ръка, и с баскетболната топка в другата. Вкъщи ме чакаха жена ми и кучето ни, Вон. По-рано през деня жената се бе завърнала от почивка на морето, където през цялото време ме уверяваше, че заедно със своите родители. В интерес на истината, тази година трябваше да ходим двамата (плюс Вон), но в последния момент получих покана да се включа в организирането на тазгодишния фестивал „София диша“, за който навярно сте чули. Работа, която приех на драго сърце, което напълно естествено не се прие с нужното разбиране вкъщи. Няколко дни изминаха в словесни препирни, докато не се разбра от всички, че няма на къде на другаде.
Знам, че стана малко отнесено и сякаш съм объркал заглавието, но не е така. Просто пиша на едно такова място, на което времето не тече по същия начин и човек бързо може да полудее (ако не го е направил от болки вече), ако не се захване с нещо отвличащо, разтоварващо и най-вече – продължително. Например, с писане, както е в моя случай.
Та, жена ми отсече, че е съгласна да отиде без мен и определи продължителността на престоя – 10 дни. Не можех да изнамеря по правдоподобно словесно олицетворение на моментално настъпилия депресивен елемент в душевното ми състояние от простичкия въпрос: „Само за толкова ли, скъпа?“
Бях искрен, а тя почти се разсърди. И за да ми го върне, още по-искрено, обяви решението, че няма да взима Вон със себе си. Ударът беше умело нанесен. Веднага контраатакувах, като с вещината на същински оратор от римско време я засипвах с доказателства относно фундаменталните различия, които имахме ние двамата (аз и кучето) в мненията си по най-елементарни въпроси. Като например, че аз, от много малък още, съм свикнал да търся обувките си точно на същото място, на което съм ги събул за последно, а не под леглото, в коша за пране или между саксиите на перваза в кухнята, както е вече от близо две години. Или, например, като всеки нормален човек, който току що се е събудил, предпочитам първите две неща, които свършвам за деня да са включването на кафеварката, заредена от снощи с кафе и пускането на радиото, а не включването на поялник и запояването на снощно и по кучешки професионално прегризаните кабели на хладилника и пералнята.
Но да продължаваме напред.
Минаха се тези дни. Жената се прибра. Вон си беше жив и здрав. А аз, аз бях, меко казано, изнервен.
От известно време чувствах, че нещо с левия ми бял дроб пак не е наред.
Бяха изминали два месеца, откакто ме изписаха от болницата, след като претърпях левостранен спонтанен пневмоторакс и един – след контролния преглед, на който се установи, че засегнатата страна на белия дроб, вече е в нормално състояние и функционира пълноценно. Смятам за естествено, когато човек е претърпял по-сериозна (от ваденето на зъб, например) медицинска интервенция върху себе си, да не е по силите му да се пребори веднага с психическата афектация, до която тя неименуемо го отвежда. Трудно е дори когато от няколко доктора си чул, че всичко с теб и в теб вече се върнало в предишните, нормални граници и че ти си напълно освободен да поемеш по стария си, добре познат начин на живот. В ума ти се е окопало едно особено чувство (не знам, може би е повече подвластно на страха да не случи нещо подобно отново), което чувство по няколко пъти на ден напълно обгазява съзнанието ти.
Тих и невидим враг. Един от най-жестоките, с които може да ти се наложи да кръстосаш шпагата си.
В моя случай, силно рамо на този враг, удряше ясно обясненото ми, още в деня на изписването ми от клиниката по пулмология, съотношение между възможностите пневмотораксът да ме навести отново или никога повече – 70 на 30 процента в полза на първото.
Опасността от рецидив бе неимоверно висока, като протакането във времето бе неопределено. Можеше да се случи отново след две седмици, можеше и след 10 години, а можеше дори да е след като България най-накрая има и една свястна магистрала от всички обещавани от толкова години насам. Което къде на шега, къде сериозно си пожелах, защото с този темп инфраструктурно развитие у нас, дори на сто да бях се споминал, докато една такава магистрала стане факт, некролозите ми щяха да бъдат пожълтели от времето.
Че в психиката ми нещо се забатачваше, това можеше да се усети от всеки. Макар че непрекъснато си тананиках „What a wonderful world“ и други с подобна, свръх позитивна тематика песнички, честичко ме подпитваха, дали всичко с мен е ОК.
Най-трудно се лъже човек, който истински го е грижа за теб, макар че най-лесно си създаваш впечатление, че си успял в лъжата си - точно срещу такъв човек.
Да сполучиш в лъжата си се определя от това дали лъжеш на дребно или го правиш едро.
Аз го правя на едро, затова и никога не мога да излъжа никого. Например, казвам че всичко е наред, когато има очебийни симптоми, че това е така. Затова ме хващат и търпя поражения.
Българският политик, например, лъже на дребно. Той никога няма да каже явната лъжа, че всичко е наред, а ще използва дребното, приплъзгващото се, леснозабравимото: „Работи се по въпроса да изчистим всички трудности“. Ето защо и него никога не го хващат и никога не търпи поражения. Защото дори и да се опитат, предвид никаквите резултати насреща, той би излъгал, но пак на дребно че: „За да има резултати, трябва да се работи още и по-малко да се говори“.
Тоест, при мен, относно лъжата няма градация. Аз искам от раз да излъжа и да ме оставят намира. Да, ама, не става така. Както във всичко останало и в лъжата си има традиции. Хубавите неща стават бавно, би казал българският политик, и би ни посочил вратата към архивницата на българския преход.
Но да продължаваме напред.
Наред с мислите за повторна проява на пневмоторакса, в последно време силно ме тормозеше фактът, че до дни трябваше да се връщам обратно на основната си работа. Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам работата си, но мразя условията, в които я работя. Липсата на достатъчна циркулация на въздух в едно помещение е сериозен вредител за възстановяването след претърпян пневмоторакс.
Поради характера си,общо взето, това заболяване не се лекува с медикаменти. В зависимост от степента на сложност, пневмотораксът се или дренира, или оперира,след което времето в почивка и колкото се може, по-чистият въздух са сред най-добрите приятели на болника във възстановителния процес.
В добрата медицинска практика дренирането се извършва един, единствен път – при първия. При втория, операцията е задължителна.
Лоша практика е да се дренира пневмоторакс втори, трети или както се е случвало шести път. Запомнете – след втората проява на пневмоторакс, операцията е задължителна. Защото само така той може да бъде премахнат завинаги.
Да се дренира повече от веднъж получен пневмоторакс е порочна медицинска практика, целяща източване на средства за лечение от Здравната каса. Защото след операцията, възможността да се върнеш обратно със същото заболяване е нищожна, докато след дренирането си остава същата - 60%.
Това знание, ми е предадено от докторите, които се грижеха за мен, докато бях в клиниката по пулмология „Света София“ и се борех с пневмоторакса си. И дори само то да остане като стойност от цялото ми писание, аз ще съм безкрайно щастлив.
(следва продължение...)
Кольо ЙОВЧЕВ
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 410
