Както винаги, телефонът ме събужда на време.

Мразя до болка педантичността му по този въпрос,

особено след дни, които завършват със сън,

малко след два през нощта.

Надигам се от леглото с трудност,

за която не мога да измисля число.

Може би колкото всички човеци, взети заедно,

на километър от епицентъра на коя да е черна дупка,

плюс – минус няколко тона.

Залюлявам се в мрака от самия него и настъпвам нещо,

много меко и топло. Кучето...

То изръмжава свикнало и рязко се дръпва на страни.

Извинявам се, но в ответ чувам само леко прихъркване.

Кучето е заспало отново.

В тези часове пътя от спалнята до кенефа е цяла една вечност

и няколко метра отгоре.

Натискам един ключ и за секунди,

като че ли всичкия жълт цвят на планетата се нанася в очите ми.

Светлина. Изкуствена при това.

Облекчавам се дълго и ми става по-човешки.

Сега пътят от кенефа до кухнята е половин вечност и никакви метри отгоре.

Винаги има малко кафе от вчера, което изпивам наведнъж.

После си правя ново, без дори да си направя труда да изплаквам чашата.

Така или иначе, никой не вижда какво правя, нали.

Телефонът, алармира отново. Snoooooze, за всеки случай.

Хвърлям го през прозореца. Без успех, разбира се. Попречва ми комарникът.

Запалвам цигара и тогава отново се замислям,

колко еднотипно всъщност живея.

Какво друго да си помислиш толкова рано и в такава тишина.

Правя си закуска.

За случая използвам остатъка от вечерята и микровълновата фурна.

Няма време за нови експерименти.

Обличам се и отивам на спирката, където обикновено е пълно с познати лица.

С някои от тях сме колеги.

С други от години делим един и същ маршрут.

При това – без да сменяме тролея.

Макар и да слизаме от него по различно време.

Днес, обаче, на спирката няма и помен от тях.

Изваждам тефтерчето, в което си водя записки,
предимно за разнотипното,

което все пак се случва от време на време в живота ми.

То не е много, затова изпълвам празното място с неща,

които трябва да не забравя да свършва.

И изпадам в пълна ярост, прочитайки последното записано за не забравяне да се свърши вчера. Трябвало е да го свърша преди лягане.

“Не забравяй да върнеш времето в един час назад”, пише в тефтерчето.

Поглеждам към телефона. Сега се намирам на място, където няма комарници и мога да го запратя на където си пожелая.
Но тук, той няма вина.

Сверявам го, сядам на тротоара и затварям очи.

Унасям се в дрямка. Някак си се пренасям отново в леглото.

След миг само, както винаги, телефонът отново ме събужда на време.

Аз отново мразя педантичността му по този въпрос...

И така отново, и отново, и отново, та чак до мига,

в който се обличам и ...

Нечия ръка ме дръпва за рамото.

Излизам от дрямката и се озовавам на спирката.

Пълно е с познати лица.

“Тролеят пристига”, ми казва едното от тях.

Поглеждам телефона си и отговарям: “Точно на време!”.

И яростта ми преминава.

И всичко си потича, както преди.