Има ли нужда българинът от театър?
На пръв поглед няма. Няма, защото няма необходимото, за да го има – пари за билети, свободно време и да не забравим – култура.
Лична култура! (запомнете удивителната тук)
Като започнеш от това да не си изхвърляш догарящия си фас на улицата, до това да не храниш хулиганския си нагон с хвърляне на кошчета за боклук в коритото на Мътни Лом. Простете, но Мътни си точно е на мястото. Поне за мен! От има - няма четвърт век, през който никога Лом-ът не е бил Бял, разбирайте - чист.
На втори поглед обаче, българинът има нужда от театър. Страстна и наркотична нужда е тя. Не се поддава на описване. Фъфли и заеква, когато й взимаш интервю. Дори и да го правиш само с диктофон, скрит в джоба на лятната ти риза без ръкави. Пестелива е на думи. Дваж повече на проявление, защото нямането, отново я вкарва в калъпа си и я държи там докато не съзрее – втвърдена до невъзможност, дори за онази, спасително проявяващата се потребност, да се задействащ едва когато е повече от късно. Дори да съжаляваш. Дори тихо да ридаеш под капчука на несбъдността, която от всичко най-истински мрази да те вижда усмихнат и щастлив.
В дни на криза всяко нещо, трябва да се поглежда най-малко три пъти.
Ако ще и само въпрос да е!
Тъй че, има ли българинът нужда от театър?
На трети поглед – многоточие (сега спомнете си онази удивителна), а след него изскачат по ред Луври, икономии, лов на пъдпъдъци, недоволство, отново икономие, сливания, любов, омраза, полъх от наметалото на тамплиер. А след тях, отново многоточие. По-скоро многоточност, която може да изпълни цял вестникарски ред, едновременно в ролята на среда в сценичното нищо и на еластичен контур на сценичното всичко.
Три погледа в криза и никакво обяснение на белия лист. Ако Шекспир бе българин, никога не би заключил, че въпросът е: “Да бъдеш или да не бъдеш!”. За него нямаше да има по-важно и философско-константно въпросение от това: “Да обясниш или да не обясниш”.
Животът е най-скъпото представление, за което всеки жив човек има безплатен билет. Статутът му е един и същ, с този на българските лични карти за пенсионери – пожизнен! Всяка сценка от сюжета му, може да се разгледа като отделно представление.  За някои не е нужно да се дава обяснение. За други е задължително.
Днес, в България се разиграва сценката с положението на българските театри, върху която само се градят тези. На помощ идват: съветите, опасенията, предчувствия на кой ли не. Никой, обаче, нищо не обяснява. Поглежда се минимум три пъти и се мисли денонощно, там където не трябва не е много за гледане и мислене. Тъй де, какво има да гледаш и да мислиш върху нуждата от подаване на ръка на един, два или всички театри, за опазването на чийто живот си назначен, например. В каква сценка си се набутал, да го вземат мътните!
Аз ще ви кажа. Сценката е фарстична, с подзаглавие – “Няма пари за театър” и разяснителна бележка, спусната от много – много високо -  
Братя, кълцайте, режете, сливайте, разливайте, както намерите за добре.
Сценката е с драматично-музикално оформление, съвкуплено с илюзиите за възкресение, с които днес живее вдовецът на политическата воля у нас.
Това е сценката, в която българинът търси смисъл, а намира само простата и недодяланата игра на актьори в сини костюми и черни вратовръзки. Която е комична, но вместо да те разсмее, те кара скочиш от балкона на спалнята.
Всички ние ще скочим от този балкон, ако не получим обяснение, защо няма пари за театър. Защо едни трябва да се закрият, а други да слеят, за да продължат съществуването си. Трябва да получим обяснение, защо заплата от 500 лв. е много за актьор в провинциален театър, когато около толкова ще е на портиера на бъдещия Лувър, който ще бъде вдигнат в столицата. ( А, да, те нямало да идват от там, откъдето идвали останалите, забравих!).
Има и още, но за жалост аз не мога да обясня нито едно. Нямам под ръка онези Папчици с истината, нали се сещате. Мога само да гадая, да задавам въпроси и на част от тях също отговарям, според себе си.
Ето един: Има ли нужда Кольо Йовчев от театър?
Отговор: На първи, втори и трети поглед – ДА!
Защото независимо къде, заменим ли думата “театър” с думата “култура”, ще открием, че смисълът е един и същ. Той никога не се губи.


Кольо ЙОВЧЕВ