За представянето на една книга, неловките състояния на вярата на живите класици и един от най-редките, из редките, човешки екземпляри -
стършел Кръстьо Кръстев a.k.a Дядо Гутенберг
Безспорно, град като София предлага богато меню от възможности да прекараш свободното си време ползотворно. Не само защото е град – столица, то и Велико Търново, дори и да не дойде онзи ден, в който полагаемо да бъде остоличено наново, може да предложи не по-малко от същото, но тук, а то не е за пренебрегване, се е скупчила на едно място най-голямата маса от народ, която може да се види в цяла България.
Една значителна част от тази маса, представлява елитът на страната – политици, икономисти, общественици, творци и така нататък – не че в провинцията липсват, но там те просто не могат да виреят с интензивността и качеството, предлагани от благоприятна, в кариеристко отношение, София.
Останалите, по-малки части наред с автономността си (повече пародийна, отколкото всичко друго), колкото и да го замазваме, отдавна служат просто като елитарни хранилки. И колкото и да ми се хвалят шведите със своята маса, те трябва да си признаят, че рано или късно не остава и троха по нея. Нещо напълно невъзможно да се случи с българската елитарна хранилка.
Както и да е, мисълта ми беше друга. Тук, в Софията всичко е умножено десетократно – като започнеш от най-важното за съвременния човек – шансовете за успех и реализация в живота, че стигнеш до най-евтините и парцаливи въпросителни мисли, които ще – не, от време – на време блуждаят из главата му, като например – какво ли правят с въздуха наоколо стотиците хиляди моторни превозни средства?
Тук се случва по-голямата част от онова, което изобщо се случва.
Тук и най-задръстените типове в държавата могат бързо и лесно да си намерят занимание, което да ги отдръсти.
Идеята да напиша този пост е да докажа последното, а именно – как един задръстен тип като мен, успя да се отдръсти по най-благоприятния и сладък начин – този да опиташ нещо, което никога не си опитвал.
И така, това, което отявлен задръстеняк, като мен не беше опитвал, е да присъства на официално представяне на книга. Всъщност, на две книги – но повечето (да не кажа всички!) от дошлите да уважат случая не бяха подготвени за тази изненада.
Не знам дали ви говори нещо бившето кино “Витоша” (със сигурност на кореняците софиянци или онези, живеещи в столицата от достатъчно дълго време, за да са я понаучили малко, им е добре известно), но сборният отдръстителен пункт бе разположен, именно в сърцето му.
Бивше е, предполагам че и сами можете да се досетите, защото там вече нищо не се прожектира, но все пак това, в което се е преродило ни най-малко не заличава предишната му образователна и духовна функция.
А то е книжарница. От веригата “Хеликон”.
Най-голямата на територията на България, доколкото се разбира след кратко съвещание с Google.
“С нашето скромно дело ние се опитваме да настроим книжарския бизнес на европейска вълна.”, казва собственикът на веригата, Данчо Панайотов, във връзка с прераждането на кино “Витоша” в най-голямата и заредена книжарница у нас. Говори се за наличност от 35 000 заглавия, а като се има предвид, че първото число от тази петцифрена сума е приблизителната бройка прочетени книги за цял живот от повечето хора, които познавам, то какво може да се каже повече. Всъщност, може – Какви хора познавам, дявол да го вземе!
Както и да е, изказвам искрената си благодарност и признателност към Данчо Панайотов, че е успял да настрои българския книжарски бизнес на европейска вълна. Според мен няма съмнение, че е успял, макар в списъка ми с посещения на чуждо европейски книжарници да фигурира само едно име – книжарница от веригата Waterstone’s, разположена на “Царската улица” (King St.) в град Ланкастър, Северозападна Англия. Мога да съпоставя двете книжарници по абсолютно всички възможни и съществуващи критерии, по които се съпоставя едно нещо с друго нещо. Българската “Хеликон” не отстъпва по нищо на английската “Waterstone’s”. Дори мога да ви кажа къде печели точки пред противника си – в наличието на чуждоезична литература. В “Хеликон” открих цял ред с книги на английски език, а във “Waterstone’s” – ни ред, ни дума даже, на различен от него.
Сигурно не съм търсил добре, но карай да върви.
Книгата, за чието представяне аз отидох в салона на бившето кино “Витоша”, днес най-голямата книжарница на територията на България, бе “Дядо Гутенберг”, сборник с най-добрите статии от рубриката “Press - просото” (вписвана в продължение на 9 години, всяка седмица, без прекъсване!), очерци и фейлетони (част от които последни), излезли изпод перото на покойния стършел Кръстьо Кръстев.
Но понеже споменах, че книгите за представяне, дефакто се оказаха две, нека ви споделя на бързо нещо за първата. Тя бе от австралийския писател Алекс Милър и носеше заглавието “Състояния на вярата”. Не е да не съм чувал за Алекс Милър, но никога не бях чел нещо от него. От водещия на събитието, литературния критик Йордан Ефтимов, разбрах че пред мен не стои просто един обикновен човек, на възраст достойна за писането на книги със заглавие “Състояния на вярата”, разбира се и с дарбата за това, а цял един жив класик. Разбрах още, че г-н Милър е поканен във връзка със семинара за творческо писане, който щял да се проведе за трети пореден път в Созопол. Разбрах и още нещо. То бе свързано с моментното състояние на Алекс-Милъровата вяра, когато живият класик взе микрофона да каже някоя и друга дума на събралите се гости, дошли за представянето на коренно различна книга. Човекът се опита с всички сили да покаже, че вярва в това, в което се бе забъркал, но напълно безуспешно. Ораторските му качества бяха под всякаква критика. Според мен, главната причина за неувереността му бе в това, че нямаше кой да преведе онова, което казва. И аз да бях на неговото място, и аз бих се почувствал неловко, когато ми се налага да изнеса реч на език, който аудиторията ми, без значение каква част, процент, единици бройки и така нататък от нея, не разбира.
Със същия успех, след представянето на книгата си в салона на бившето кино “Витоша”, днес – вече знаете какво - г-н Милър можеше да бъде пратен да повтори същото упражнение и пред животните в софийския зоопарк. И едните, и другите, владеещи единствено и само своя си, майчин език щяха да разберат по равно от Милъровото слово при липсата на преводач. Може би организаторите са разбрали грешката си и за напред ще са малко по-подготвени, така че да не се стигне до разклащане на състоянието на вярата и на следващия жив класик, решил да посети страната ни.
И за да не помислят те, организаторите, че нещо се заяждам с тях, могат да си пуснат записа от изказването на г-н Милър. Някъде там ще чуят как той изпитва съмнение, че повечето от присъстващите не разбират и думичка от това, което казва, но все пак им благодари, че са дошли, за да го уважат.
Както и да е, освен че за пръв път в живота си ставах част от представянето на нечие литературно сътворение, за пръв път срещах очите си с тези на жив класик, атмосферата загатваше, че има още чудеса да се случват.
И ето, поредното взе, че се случи – на сцената излязоха в пълния си блясък Георги Данаилов, Михаил Вешим и Йордан Попов - не по-малко живи, и не по-малко класици от Алекс Милър.
Винаги съм мислел, че хумористите предпочитат най-затънтените местенца в сянката на светлината на житейската събитийност, защото са най-спокойните и уравновесени не натрапници, с които можеш да преплетеш контактите си. Обаче ги предпочитат така, че нищо да не остава скрито от погледа им.
Хумор, слепешката и с напипване в тъмното, не се прави.
Виж, други работи, как да е...
В края на този пост има прикачено видео от представянето на книгата “Дядо Гутенберг”. Правено е с фотоапарат и колкото и да е без значение, аз съм длъжен да се извиня за ниските му визуални и операторски качества.
Извинявам се, като прилагам две от най-често използваните от мен удобни оправдания – “С това разполагах” и “Толкова мога”.
Както и да е, видеото някак ще си свърши работата, убеден съм. А тя малко или много ще докаже, че понякога и аз се оказвам прав в мисленето си.
И макар да не показва как живите класици на българския хумор Георги Данаилов, Михаил Вешим и Йордан Попов са се затънтили в сянката на светлината на житейската събитийност с по един бинокъл в ръцете и с по една пишеща машина в скутовете, а тъкмо обратното – държат микрофон и говорят пред събрало се множество, то явно показва какви спокойни и уравновесени не натрапници са. Толкова дълбоко можеш да почувстваш тяхната обикновеност, тяхната естествена оземеност, тяхната вътрешна борба против родово класовото контрастие, намерило почва дори на представянето на “Дядо Гутенберг”, с което се бяха нагърбили. Това последното го пиша, защото каквото и място да си бях избрал в салона на бившето кино “Витоша“, днес – сещайте се сами, колкото затънтено и отдалечено да бе то, пак нямаше да съм на повече от петнадесетина метра от хора, като Йордан Соколов и Желю Желев.
Малко преди да започне самото представяне на книгата, Георги Данаилов се обърна към Йордан Попов с думите: “Нали и ти ще кажеш нещо за Кръстьо?”.
Не бих желал да се вживявам в ролята на преводач на погледи, но в този на Йордан Попов не успях да съзра някакво особено желание за изява пред публика. Както се казва: Съвсем нормално поведение за един спокоен и уравновесен не натрапник. Но все пак, след изказването на Георги Данаилов и това на Михаил Вешим, той разказа един чудесен анекдот, като го извъртя (както само един жив класик може да извърти) така че да попадне точно в посоката на събитието и право в центъра, онзи център от човешкото съзнание, чиято крайна продукция е смехът, карайки го да заработи на пълни обороти.
Книгата “Дядо Гутенберг” е под съставителството и редакторството на Георги Данаилов. Зачената е в главата на този жив класик на българския хумор не с идеята да се идеализира по някакъв начин в очите ни делото на стършел Кръстьо Кръстев, а всячески да се ваксинират умовете ни против забравата му.
А какъв труд е да пресееш повече от 450 на брой статии вписвани от един автор в продължение на 9 години, всяка седмица, без прекъсване, и още стотици очерци и фейлетони (те, вписвани в продължение на цял живот, също без прекъсване), каква тежка отговорност е това, само онези от нас, които вече са го правили под една или друга форма, могат да си го изградят в представата.
За останалите остава загадка. Остава и изпитване на онова, което се нарича – уважение към положените усилия и блестящия резултат от тяхното полагане.
Повтарям, че дори и потретям за 9-те години, всяка седмица, без прекъсване, в които стършел Кръстьо Кръстев вписваше във в-к “Стършел” рубриката “Press – просото”. Защото малко са хората днес, които да издържат повече от една седмица, работейки по строго определен график, без да започнат да се оплакват за нещо. Малко са, но все пак се срещат тук-таме.
Лично аз, не съм срещал много отдавна представител на този подраздел представители на човешкия род, въпреки че самия се имам за трудолюбива, всеотдайна към работата си, пестелива на мъмрене и оплакване персона. Сиреч – имам се за такъв, макар не съвсем. А и често се гледам в огледалото...
Моля, извинете жена ми за гръмкия смях, който извира по ейяфятлайокутлски (казано на актуален език) от гърлото й!
Повтарям го и дори го потретям, защото и да се натъкнете на такъв рядък човешки екземпляр, много минимален остава шансът, той да е от онези най-редките измежду редките. Онези Кръстьо-Кръстевите екземпляри, които не само че бачкат по строго определен график, не само че не се оплакват за това, че бачкат по строго определен график, не само че 9 години, всяка седмица, без прекъсване, не се оплакват за това, че бачкат по строго определен график, ами и че всеки път свършват работата си с едно ниво по-добре, с една единица по-високо, с една стъпка по-напред от предишния път.
Тъжно и болезнено е, когато загубим такъв, най-рядък из редките, екземпляр от безспорно запътилия се към собственото си самоунищожение, човешки род.
Тъжно и болезнено е, перманентно-абстинентно е, когато такъв, най-рядък из редките, екземпляр, изкачил се толкова високо по стълбичката на незаменимостта в очите на останалите екземпляри, завърши земния се път във време, в което е най-нужен (а, всъщност, има ли време, има ли времена, в които такива екземпляри да не са най-нужни!).
Тъжно и болезнено е, когато загубим стършел Кръстьо Кръстев!
Едно от последните сътворения на неговия гений е озаглавено “Моите книги”. Ако изгледате цялото видео прикачено към поста, ще имате възможността да го чуете дословно от устата на Георги Данаилов. Ако ли пък не сте в настроение за гледане, но имате път към някоя книжарница, ще можете да го прочетете на задната корица на книгата “Дядо Гутенберг”.
Ако ли пък не ви и до това, то не ми остава друго освен да ви изкажа искрените си съболезнования и да ви приветствам в редиците на мъртвите души.
И все пак, нека ви цитирам последните пет думички на едно от последните стършел Кръстьо-Кръстеви сътворения: “Моите книги... кучета ги яли”.
И моля, разбирайте го като апел. Апел за по-сериозно отношение към съдбата на българския хумор и гладът за читатели, който той изпитва.
Апел е също и към глада, който и вие, малкото останали истински и верни читатели, живи души, изпитвате. Глад за четене на стойностни произведения.
Защото в тези кучешки времена, трудно ще се намери нещо по-вкусно, стойностно за консумиране и насищащо от съдържанието на книгата “Дядо Гутенберг”. Не е изключено да намерите, но кой ще ви гарантира безналичността на разните му там литературни ГМО-та и консерванти, така както 9 години, всяка седмица, без прекъсване, Дядо-Гутенбергови редове го правиха без да ни причинят дори и най-леката възможна болежка.
Разбира се, като не включваме във бройката множеството часове във битка с огромната болка в стомаха и схванатото чене, вясващи се винаги след дълъг разтоварващ бремена от рамена, смях, смях и пак смях струящ от перото на стършел Кръстьо Кръстев към нас.
Кой, питам!
Кой!
Ето и видеото! Като преди това държа да отбележа огромния риск, който поемам с прикачването му. Риск, то да е първото и единствено смислено нещо в целия пост. Гледайте сега, пък... :
Представянето
