Колкото и да отричаш, аз съм този, който те познава най-добре от всички, които си мислят, че те познават. Бях длъжен да напиша редовете, които ти за щастие няма да чуеш, защото те се изричат в твоя памет. И понеже последното, което ми сподели преди да умреш е, че винаги си бил честен с хората, аз ще го опровергая, като разкрия частици от твоето истинско лице. Сигурен съм, че благодарни ще ми останат, както твоите подгласници, така и твоите опоненти. Първите защото ще узнаят, защо, по дяволите, си харчеха парите за твоите истории, а другите – защото никой вече няма да ги купува, когато се разбере какъв човек ги е писал. Ще започна с простички извод, който ти направи за живота, а именно че той се живее в съревнование. Излезеш ли отвъд утробата на майката веднъж, край с усмивките и спокойствието.

И понеже виждам първите заченки на разочарование по лицата на събралите се, може би защото пред тях ти винаги си казвал, че: “Хуморът е нещото в живота, което те кара да си спокоен и усмихнат”, бих желал да ги успокоя с това, че тепърва ще се сблъскват с твоето двуличие, и ако е възможно да си пазят сълзите за по-нататък. Желая още да направя и една предварителна уговорка с присъстващите на погребението ти. За детството ти има какво да се напише, но аз им предлагам да прочетат автобиографията на многоуважаемия от теб и мен писател хуморист - Бранислав Нушич. Книга, която по стойност и класа, ти знаеше, че никога няма да сътвориш, но те утешаваше фактът, че едва ли и някой друг щеше. Книга, която от първата до последната глава оставяше в теб чувства на бодрост и задоволство, които ти никога не изпита, прочитайки свое произведение. Книга, от която ти взе няколко идеи, но никога не си го призна. Ако можеше да се изправиш сега, би оборил тези твърдения с целия си запас от думи и увъртания, и щеше да докажеш на тези хора, че греша само както ти умееш, но вече е късно. Взеха ти думата и я дадоха на мен.

Аз никога не съм те харесвал! Най-явно си личи днес, когато говоря открито за теб. Правя го чак сега, защото истината няма да повлияе на нищо друго, освен на тиражите, с които ти се гордееше приживе. Да, ти бе писател на бройките.

Броеше думите на другите и пишеше, ако не двойно повече от техните, то най-малко с изречение отгоре. Избираше тънки тетрадки за своите ръкописи, защото знаеше  добре едно нещо – когато умреш, тях някой ще ги преброи, не по страници, а по бройки. Ще ги изложи на търг и ще ги продаде за добри, не – за много добри пари.

За теб голяма цифра, значеше голям успех. Днес имаш двеста тетрадки с ръкописи, ето, аз ги преброих лично. Добре че ковчегът ти е затворен, в противен случай всички присъстващи щяха да видят как се усмихваш в момента. За повечето от тези хора тук, ти никога няма да умреш. Ще си за тях, както бе Кърт Вонегът (писателят, който най-безскрупулно обираше и използваше през годините) за теб. Чест ти прави, че каквото и да говореше за него, беше искрен, дори му обеща посмъртно, в деня, когато плати с последните си десет лева книгата “Армагедон в ретроспекция”, че ще отидеш на гроба му и ще благодариш за помощта, която ти е давал през годините. Нещо, което дори в дните, в които парите не бяха проблем, ти не направи. Гордостта ти не го позволи. Едва ли на духа на Кърт Вонегът му е пукало за твоето обещание, но малко или много се е засегнал от това, че именно гордостта ти бе стопорът да го спазиш, капачето, което трябваше да повдигнеш, за да натиснеш копчето.

Ти вярваше в Господ, колкото в обективността на цензурата в словото, тоест избирателно. Когато те заболяваше нещо и когато критиците хвалеха твоя труд, ти започваше да се молиш на Бог и благодареше на цензурата, че не е насякла текста ти на парчета, а когато беше здрав обаче и критиката бе настроена срещу теб - не признаваше никой. Но колкото и неуравновесена да бе вярата ти, имаше нещо, от което ти истински се страхуваше. Това бе да сгрешиш!

Ти вярваше, че в човешката съдба греховете се натрупват, а това натрупване в края на земния път ще се стовари отгоре ти с цялата си тежест и суровост.

Първият ти най-сериозен грях бе, че раздаваше обещания, като грозде от чуждо лозе, вторият, че не ги спазваше, а третия - твоята зависимост към раздаването на справедливост и убеждението, че то винаги е употребено на точното място в точния момент.

Независимо от какъв род, ти се плашеше от наказанието, но умело го раздаваше на всеки около теб. Това, което не знаеше е, че ние ти свикнахме.

Ние, над които упражняваше деспотизма си, се наговорихме да ти робуваме. Заиграхме в роли, в достоверността, на които, ти никога не се усъмни. Ето малко от смисъла да сме толкова радостни на погребението ти.

“Нека беснее, той има нужда, за да може да твори пълноценно”, това си казвахме ние за теб.

Ти събра около себе си една банда от угодници доброволци, които бяха готови на всичко, за да ти е комфортно. Беше могъщ в скандалите и непреклонен в прошките, а това също трябва да се узнае от твоите читатели. Хумористът в теб, живееше само на листите - потиснат, отлъчен и окован от идеалиста.

Дори не знам какво ще правим без теб, особено след като собственоръчно унищожаваме, така безкористно, изградената ти репутация, която и до ден днешен ни позволява да се изхранваме без да работим, но ти не липсваш на никого. Умееше чудесно да вбесяваш и ругаеш. Открит винаги, когато е безопасно за имиджа на човека с огромното чувство на хумор.

Изразяването на нравствените принципи за теб беше като самозадоволяването -

и с него, и без него, когато не си в настроение ти е безразлично. А то, безразличието, понякога продължаваше с години. Това накара първата ти жена да си намери любовник. Ако слушахме какво ни казваше, така както си въобразяваше, че го правим, сега трябваше да споделя на присъстващите тук, че ти си се огорчавал от нейните изневери. Този период от живота ти е в основата на концепцията на всяка творба, която си писал за семейството. Според теб то не е нормално, когато в сместа му липсват смях и веселба, и така караше читателя да си мисли, че твоето, при наличието на такъв генератор за хумор и забавление като теб, е най-перфектното. Ето и защо всички изпаднаха в недоумение, когато оповести, че ще се развеждаш. Каза на общността, че ръцете ти изведнъж спрели да треперят, а това била причината, поради, която жена ти те търпяла вкъщи. Замаза положението отведнъж!

Хората се смяха дълго на тази шега, а бившата ти съпруга бе разсипана от писма на мъже, чиито ръце толкова треперели, че разливали вода и от затворена бутилка. На нея не ѝ беше смешно. Ти запази своето място на върха, а за него драпаха много младоци.

Най-смешното, което ти направи през живота си бе, че накара и своите конкуренти да с учат от теб. Отбелязвам факта, че измежду тях имаше и дузина свестни, начетени и талантливи личности.

Плоските и лишени от съдържателност идеи, винаги са били в основата на всяка история, която ти успя да напишеш, а никой от тях не съзря това. Напротив, те ги прочитаха, препрочитаха и препрепрочитаха. “Най-лесният метод – каза ти в едно интервю по повод тридесет години писателска дейност - да откриеш нови герои е да се разходиш навън, защото ако винаги ги търсиш само в главата си, то много скоро ще се изчерпаш, а изчерпването при писателите е като ампутацията на крак при футболистите - болезнено и пагубно!”.

Трябва да си призная, че много рядко си позволяваше да звучиш толкова грубо в общественото пространство, колкото в личното. Ако това не беше така, същият откъс от интервюто вместено по-горе би звучал така: “Най-лесният метод да откриеш герои е просто да се разходиш из скапания център между курвите и шибаняците, които пият пищовчета и пикаят върху теменужките в парка посред бял ден, защото ако ги вадиш само от фантазията си, ще се превърнеш в един литературен плужек, който се налива със зелева чорба и пърди в тръбата на аспиратора, за да напомни на света, че още диша. А света трябва да знае, че той диша, защото, по дяволите, има нужда да му чете шегите!”

Идеалиста в теб предпочиташе арогантността, а хумориста – културата. И това помогна на същите тези дузина свестни, начетени и талантливи личности да не оварварят езика си, съществуването си и като цяло спомените, които някои щяха да крепят за тях. В това отношение не ги съжалявам.

Ти обичаше да спориш. От това кой прозорец трябва да се затвори, за да не става течение, до това кой строй е бил най-благодатен за народите. Държеше на своето и винаги го налагаше, а ние давахме вид, че сме осъзнали грешката си и сме променили виждането си. За теб в спора се раждаше истината. Твоята истина, в която всички са задължени да повярват безусловно.

Най-голямото противоречие, което някога е заставало между нас, бе дали си бунтар или обикновен човек. Повода беше статия за теб, в която те сравняваха с войвода, която има своя чета – непреклонна, неотстъпна, безстрашна. Аз защитавах позицията, че си бунтар, а ти че си обикновен човек. Всичко, което пишеха за теб с положителен знак се съхраняваше прилежно в един сейф. Ключ за него имаше само ти, защото само ти имаше нужда да четеш отново хвалителното слово по свой адрес. Тази статия не попадна в личния ти архив и породи разногласието с мен. Както винаги угодничех, за да не губиш контрол над ситуацията, но ти се погнуси от сравнението, което правеха между теб и войводата. Трябваше да има някакво обяснение, каквото ти до края не ми даде, така че трябваше сам до го скалъпя от дългите разправии.

Моят най-силен аргумент в подкрепа на тезата ми, че си бунтар бе, че не пестиш думите си към никого, а когато станеше дума за някого от властта се разгаряше най-много. Голяма част от грубите думи, които допускаше от мозъка си на листите, бяха по адрес на управляващите. Това ти спечели репутацията на бунтар и прякора “Непоплюващият си”. Много се смя, когато го чу за първи път, после нещо се обърна и ти заплашително се измени. Търсеше реванш с тези, които го измислиха и не се спря дори когато забучи дълбоко в земята всеки един от тях по именно. Тези клетници и днес ги е срам да се появят в публичното пространство.

Беше божествено усърден в унищожаването на чуждата човешка същност.

Малко послъгах в това, че не си ми дал обяснение за твоето държание. Просто ме досрамя да си призная колко късно го осъзнах, защото не съм очаквал от теб да изкажеш толкова дълбоко и напълно сериозно една истина. Ти каза че: “Обществото трябва да се отърси от мисълта, че в представлението, то е само декор. Търсенето на бунтари трябва да спре. Бунтарят е плод на страха, а не на нрава. Обикновеният човек е свободният човек, а в нрава на свободния човек няма страхове, когато защитава своето. Този, който е позволил да му отнемат свободата, става бунтар. Двуличен и ли не - той става бунтар! Нравът му е слаб и пропит със страхове. Необорими и тежки страхове. Моя нрав не ми позволява да пусна чужда крава да ми опасе тревата. Нормалното състояние на човека е когато защитава своето и не позволява то да бъде грабено. Бунтар е тази крава, на която са опасли тревата. Тя го е видяла, но не е направила нищо. Тя е бунтарят в случая, защото се разбунтувала срещу нрава си, който никога не би ѝ казал: “Стой и гледай как ти пасът от тревата”. Никой нормален човек и никоя нормална крава, не биха пожелали да си легнат гладни. Това е нормално, дяволското! Аз не искам да си лягам гладен, дяволското! Искам да се натъпча с храна и да се задавя, докато я повръщам насън, защото тази храна е моята храна. Аз бях честен винаги и с всеки, и затова никой няма право да откъсне и стръкче от моята трева. Ти също имаш своята поляна с трева, а той – неговата. Никой не може да остане гладен на тази земя. Не е нормално да останеш гладен. Няма раса, няма култура, няма религия, мамка му, толкова сериозен не съм бил никога, която трябва да остане гладна! Аз съм нормален и ще се храня като нормален. Не съм бунтар! Не съм бунтар!”

Нямаше нищо смешно в думите ти, вярно е. Никога не си бил толкова сериозен, колкото когато каза всичко това директно в очите ми. Запомних тези думи дословно, защото два часа след произнасянето им, ти умря (ето още нещо, което читателите ти и бъдещите ти биографи, трябва също да знаят!).

Длъжен съм отбележа, че успя да ме заблудиш в искреността си. Известно време бях под ефекта на прозренията ти и разсъждавах, като теб. Дяволски беше прав, мамка му, но грешеше за себе си. Не трябваше да се обиждаш на статията, а да я приемеш и сега можеше да не оплакваме теб, а мен, например, защото много скоро щях да те призная за нормален. Винаги си искал да чуваш само това. Тежеше ти, че само аз не го произнасях. Аз никога не лъжа, но веднъж щях да го сторя, само заради теб и хората. Те имаха нужда да се смеят, а ти умееше да ги разсмиваш чрез историите си. Нищо че този смях гнетеше няколко живота, измежду които и моя. “Не е важно на кого не е било забавно”, пак твои думи.

Аз не сгреших в нашия спор, защото ти не беше обикновен човек, а бунтарят на бунтарите, защото никога не пусна чужда крава да ти опасе тревата, но и ти никога не паса от нея. Ти го правеше от чуждите. Успяваше по своя си уникален начин да подлъжеш и заслепиш другите крави с изяществото на словото. Всички се излъгваха доброволно. Ти вършеше с останалите това, от което най-много се пазеше. Ядеше чуждото, а къташе своето. Твоите читатели не биха се радвали на толкова истории, ако те не бяха откраднати или присвоени.

И за да приключа веднъж завинаги с теб, отново ще те цитирам: “Мъртвите нямат право на глас, а и като се замисля, защо по дяволите, трябва да им спазваме последните желания?”.

И понеже винаги си бил убеден в това, което казваш, аз няма да спазя последното ти желание, което бе върху надгробния ти камък да се изчука посланието - Тук почива нормален човек. Вместо това ще го заменим с друго, което обуславя напълно твоето съществуване, например - Тук почива един успял бунтар!

Е, дано съм огорчил вечния път ти толкова, колкото най-много ми се искаше.