Голям смях падна през първите часове след като новината обиколи два пъти на длъж и на шир малкото градче, а после и цялата голяма страна.
Обренко Мишев, най-сполучливият трагикомик раждал се през последните няколко двадесетилетия по тези земи, бил обран до шушка. За толкова неща се беше шегувал той през живота си, че дори използвайки трибуната, каквато безспорно бе ежедневникът “От страната за страната”, за да оповести на всеослушание сполетялото го нещастие, пак никой не го взе на сериозно. Не и преди от шефколегията на националната телевизия да изпратят екип разследващи журналисти, които на свой ред направиха един доста сполучлив материал от мястото на събитието. Всичко бе заснето с най-малки подробности. Като започнеш от входната врата на Обренко-Мишевата боксониера, през неголямата дупка в средата на стаята, че стигнеш до самия Обренко Мишев и сълзите, и сополите, и целият му лишен от всякакво чувство за хумор разказ за това как обирайки го по този начин, негодниците проклети са го обрали и по всякакъв друг.
- Ето там, - сочеше трагикомикът към дупката в средата на стаята - там бях скътал всичко. Там го бях скрил. От света първо, после скрил го бях и от себе си. Толкова добре го бях скрил. Негодници проклети! как са го разбрали къде е! Как!
Материалът беше излъчен на централно място в централната емисия новини на националната телевизия. Подобно нещо не се помнеше и от най-възрастните зрители. Да се отделят цели пет минути от най-скъпото новинарско време, за да се оповести, че някакъв хърбав старчок, живеещ в също толкова хърбава и стара боксониера, пък бил той и най-сполучливият трагикомик раждал се през последните няколко двадесетилетия по тези земи, го обрали до шушка.
Това си беше чисто и просто – Прецедент.
По-възрастните и все още можещи да помнят неща от многолетното си минало зрители веднага се сетиха за онзи случай, в който от президентската вила били откраднати един варел с нафта и две бъчви с червено вино. И то посред бял ден откраднати. По-точно, сетиха се не само че липсвало подобен материал за кражбата, ами и че с типичен журналистически подигравизъм в ефира само било подхвърлено за нея с две – три думи, преди да започне прогнозата за времето.
Огромен къс от големия смях, който падна през първите часове след като новината обиколи два пъти на длъж и на шир малкото градче, а после и цялата голяма страна, мигом се претопи в пещта на загрижеността към злата участ човешка и започна да се излива в най-разнообразните формички на народното съжаление.
То, съжалението, обаче не успя да разболее чак всички хора.
Както е вярна онази приказка, че всеки народ си има мършата, така е вярна и тази, че всеки народ си има и армията от души, които не могат да се трогнат нищо.
Такива едни души са те, сякаш направени от пясък и цимент, с вакуумирани чувства, дъх на пластмаса и потни жлези потни жлези миришещи на прясна ръжда. Такива едни, сякаш прекарали детството си в покрайнините на Вселената, където времето е разпиляно, а радиацията е единственото, което може да се намери за хапване. И после някак незнайно, изведнъж, тъкмо в разцвета на пубертета, без никакво предупреждение са били транспортирани до нашите земи. 
Такива едни, като обрания до шушка трагикомик Обренко Мишев – комедианстващи  върху трагедиите на другите хора.
Разбира се, не само, но предимно с нея.
Та, такива едни души се събраха една вечер и написаха цяла една книга. Кръстиха я: “Как да обереш трагикомик или по-точно – какво да обереш от него”.
Написаха я за една вечер и я издадоха за един ден. Същият ден, в който тиражът и се изчерпа, а малкото градче, после и цялата голяма страна, полуумряха за няколко часа. Защото как изглежда един четящ човек – не прилича ли той на полумъртвец, докато притихнал, обездвижен, вдишващ веднъж на десет секунди захапва, дъвче, смила и поглъща чрез очите и мозъка си, дума след дума, ред след ред, абзац след абзац, глава след глава.
Да, точно на това прилича четящият човек – на полумъртвец.
На това приличаше и Обренко Мишев, докато четеше книгата “Как да обереш трагикомик или по-точно – какво можеш да обереш от него”. 
Написана за него. От родственици. От души, като неговата собствена - сякаш направена от пясък и цимент, с вакуумирани чувства, дъх на пластмаса и потни жлези миришещи на прясна ръжда.
Книга очертаваща великото и прескъпо Нищо, което можеш да откраднеш от една дупка в средата на стаята, в хърбавата и стара боксониера на един също тъй хърбав старчок, бил той и най-сполучливият трагикомик раждал се през последните няколко двадесетилетия по тези земи.
Книга очертаваща и нищожното, и безценно Нещо, което никога не ще можеш да откраднеш от една дупка в средата на стаята, в хърбавата и стара боксониера на един също тъй хърбав старчок, бил той и най-сполучливият трагикомик раждал се през последните няколко двадесетилетия по тези земи.
Не можеш, защото то никога не е бивало скривано в дупка.
То винаги е бивало навън, защото най-малкото е родено точно там – навън.
Подобно на облаците. Родени навън. Невъзможни за открадване от дупка, защото те никога не са бивали скривани в дупка.
Навярно не един и двама безумци са опитвали, но аз не знам някой да е успявал.
А ти?
Виждал си някога облаци скрити в дупка!
Няма и да видиш. Дупка в тях може, но те в дупка – никога.
Не можеш да откраднеш нещо от величината на облаците. Както не можеш да откраднеш Нещото на трагикомика Обренко Мишев, защото то никога не е било в дупката.
Но можеш Нищото.
Да него можеш да го откраднеш, както го стори комика в него.
С една единствена идея – да нахрани трагика за последен път.

Между другото, нито един от родствениците му не се появи на опелото.
Те всички си отидоха с него.
Останаха само дупката, книгата и един нов вечен спор – коя, всъщност, се появи първа – Тя или Тя? 

П.П.

Остана и Прецедентът!

Но остана тъй, както остава всичко забравено...