(Реч, за която не остана време)
Вие, хората, които аз толкова обичам и изучавам, няма как да узнаете нещо интересно за мен, ако аз не го споделя с вас открито или някой жълт папарак не ме заснеме, докато си почесвам задника под капещите прашки на простира. Какво ли му е интересното на някакъв двадесет и три годишен безработен (от шест месеца) младеж, че да са го изтипосали пред вас да ви говори умно и пламенно, като председател на Окръжен комитет на партиен пленум?
Не ще да е видът му, който не се различава с нищо от останалите, нито ще да е със злословенето, което също не се различава от това на другите.
Кое ще да е това безценно качество, което предизвиква търсене към личността му? Според него е, че той не се крие зад анонимността, която се предлага навсякъде, като средство, с което да се предпазиш мнението си от контра ударите на всички, които не са съгласни с него. Но нека първо се представя, за да не ви натрапвам говоренето в трето лице за самия себе си.
Името ми е Кольо Йовчев.
Имам и трето име, което всъщност е фамилията, с която трябва да се представям, но още от първото ми съчинение разсъждение (в кой клас вече не помня) се подписвам така.
Един съвет: Не се мъчете да го запомняте, защото то ще ви носи само неприятности, когато го споменавате.
Наслаждавам се интелигентността (под чиято среда съм бил винаги), която показват хората ползващи интернет. Като изключиш цената, която плащаш на доставчика, напълно безплатно получаваш готови идеи за разрешаване на абсолютно всички проблеми, с които животът може да те обстреля.
Взимаш една, използваш я, проваляш се. Взимаш втора, използваш я, проваляш се. Вземаш трета, но бързо я оставяш, защото откриваш четвърта - по-добра. Взимаш нея, използваш я и... успяваш!
Животът ти вече не е толкова обречен, колкото беше преди. Стигнал си от точка А до точка Б, като си използвал една идея, дадена ти наготово и безплатно. Така си направил минимум две значителни неща:
- Променил си към по-добро своето съществуване;
- Преборил си негативизма, който човекът има към чуждите идеи.
Но когато решиш да благодариш - няма на кого, защото твоят спасител е предпочел да сподели идеите си анонимно.
Да си признаем, че всички мислим собствените си идеи за най-рационалните и най-полезните. Да си признаем, че всички искаме да сме на върха, благодарение на собствена идея. Да си признаем още и че се чувстваме най-уравновесено психически именно когато някой е последвал собствения ни идеен модел и е останал задоволен.
И след всички тези признания, трябва да отбележим другата болезнена истина – всичко това е постижимо от много малък кръг хора, които за да не останат по-назад се разцепват на открити и анонимни.
Гигантска част от човечеството е непродуктивно, когато става дума за предложения и идеи. Множеството черпи идеи наготово, в което няма нищо лошо (а по-умните измежду тях ги използват, за да печелят парите си), но когато си го признае. Ето, аз си признавам и искам да благодаря на хората, чиито идеи са ми помогнали. За някои от тях имам информация, защото са я дали за себе си, но за други нямам, защото са се оставили анонимни.
Такива думи могат да бъдат написани само от някакъв драскач, който търси евтино пласиране на своите разклатени прозрения за живота. Ще се чувствам поласкан, ако някой утре ме срещне на улицата и вместо да ми поиска автограф, издекламира нещо подобно, като последното изречение, право в лицето ми.
Защото който и да си, с каквото и да си вадиш хляба, все ще се намери някой, който да не се съгласи с теб. И ако наивността ти стига дотам, че винаги да си втълпяваш обратното, то трябва да ти се изкажат най-сърдечни съболезнования.
Да получиш критика е най-приятната част от споделянето на тълкувание ти за проблемите, които ни съпътстват и разяждат, с другите хора. Обаче работа не свършва с гилотиниране на фрази от рода - това е така, а онова е инак!
Защото някой открит човек ще събере кураж и ще каже, че според него това не е така и онова не е инак. Противоречието ще се заформи. Дебатът ще се открие.
А в един истински дебат не могат да участват анонимни хора, макар и интернет да дава тази възможност.
***
Анонимността е като цвета на един кактус (съжалявам, не му зная името), който расте в дома ми и цъфти веднъж на няколко години. Когато се разтвори е колкото дланта на първолак и е красив колкото разперен паун, но ухае... на мърша! Истински образец, затова че и природата може да се подиграва с красивото, не само ние.
Анонимността е мърша, която се е разфунтяла навсякъде в интернет обществото и пречи на хората да стигнат до разбирателство. За да разбереш този насреща, първо трябва да го опознаеш, а за да го сториш най-малко е нужно да знаеш кой е той - име, професия, хобита и т.н. Иначе всичко в един момент ще заприлича на булеварден скандал между шофьор, който отказва да плати глобата за неправилно паркиране и служителят, чиято работа пък е точно да събира глоби от подобен тип нарушения. Спор, който водачът на неправилно паркираното МПС води открито, обаче не с точния човек и не на точното място. И който решава да продължи, но този път анонимно, чрез гневно писмо изпратено до кмета на града без подпис и име. Докъде стига този анонимен бунтар?
До никъде!
Вместо да отиде в общината и открито да повдигне въпроса: “Защо, мама му стара, една половина от месечното му възнаграждение всяка година отива за пътен данък, а за да паркира на главна улица в града, отново трябва да кихне пара?”, той предпочита открито да излее агресията си първо срещу този, който нищо не може да направи и анонимно - срещу този, който може!
Няма нищо парадоксално, нищо изкривено в този пример, защото по-голямата част, не само от виртуалното, но и от реалното пространство, се държи по абсолютно същия начин, като този шофьор.
Да контактуваш с анонимни лица е същото, като да поддържаш приятелство с призраци, които вдигат разни неща в къщата ти, събарят картини от стената или просто звучно пърдят с обърнат задник към горящата камината, припявайки последния куплет от “Ода за пръднята”, чийто истински автор аз не успях да науча нищо съществено, въпреки десетките постинги с нейното копи-пействане из интернет. Така и така стана дума за него, тъй че ето ви го:
Пръдни и ти, приятел, здравата,
пръдни със мен във ритъм жив,
и виж, създали сме в държавата
нов самодеен колектив!
Не ги виждаш, не знаеш как са облечени, как изглеждаш, но ги чуваш. Заговориш ли ги, те млъкват или ти отвръщат лаконично с седем-осем думи, от които половината диалектни.
***
Анонимността е първи братовчед на хапчето за щастие и дълголетие. Който я използва не рискува нищо! Тук е дупката по средата на въженото мостче. Иска се смелост, за да я прескочиш. Смелост, липсваща у хората, които продължават да живеят и да изразяват своята активност под защитата на анонимността.
По-лесно е (а си му е в природата на човек) да си страхлив, отколкото смел. Познавам няколко души достатъчно смели, за да прескочат дупката по средата на мостчето, но и те предпочитат да останат анонимни. Доводът – дразни ги прекалената разкрепостеност на откритите хора. Твърдият, недипломатичен и в доста случаи вулгарен тон, който те използват.
Питам ги: “Не е ли същото, когато в кръчмата псувате Царя, че си е върнал имотите, че толкова време се шумя из медиите, колко било нагло и незаконно, но в края на краищата, днес те продължават да са си негови?”.
А те отговарят: “Същото е, но не можем да излезем на площада и открито да псуваме царя. Не можем да напсуваме и сегашното управление, че видиш ли насрочили операция “Устатите”. Ще ни опандизят, като едното нищо! И кой ще е там за нас – никой! Нямаме подкрепа!”.
Нямат подкрепа!!!
Изпадам в дълги спорове, че не могат да получат подкрепа, когато остават анонимни. Те държат на своето, но въпреки всичко са смели, знам го.
***
Анонимността е полезна, за да си опазиш здравето. За нищо друго!
Всеки, който иска да получи разбиране или качествена критика, трябва да се открие пред обществото. В против случай се получава същото, като да плануваш големи печалби от бъдещ бизнес, а да те е срам да отидеш в Агенцията по вписвания, за да регистрираш фирма на свое име.
Независимо дали във виртуалното или в общественото пространство,
анонимен остава човекът, който не вярва достатъчно в своите убеждения и така се превръща в пехотинец, който стреля с водно пистолетче срещу терористи, които използват истински патрони. Казано по този начин си е напълно уместно.
Сами можете да изпитате уместността му. Просто си вдигнете задниците от фотьойла и погледнете през прозореца. Все ще видите нещо, което не ви се струва наред, сигурен съм. Но докато анонимно ругаете и си казвате: “Няма оправия!”, оправия, наистина, няма да има.
Така е с всичко, че и... навсякъде.
