Все повече затвърждавам мнението ми, че България е страната с най-големи залежи на първоаприлско настроение. Все още не мога да проумея, защо в докладите на Европейската комисия, никога не могат да си намерят място данните за оздравителния ефект, който политическия хумор у нас оказва върху нацията. Шегите, които се произвеждат ежедневно от българските политици, отдавна не подлежат на каквито и да било препоръки. Напротив, те директно се класират в графата “Класика”. Но това не пречи на инспекторите от Европата, да напишат един – два реда и за това в докладите си за развитието на България. Могат най-спокойно да ги вместят в онази част, където се описва напредъкът на здравната реформа у нас. Та, не се ли е доказала и предоказала онази приказка, че смехът – това е здраве. И не може ли с право да се допълни, че политическият смях – това е много здраве.
Кажете ми, уважаеми приятели, не е ли здраве всичко онова, с което родните политици ни бомбардират още от ранни зори; веднага след като се зачетеш в пресния брой на любимия ежедневник, или насочиш слух към радио, или впериш взор в телевизионния екран. Не ви ли се услажда кафето повече, не ви ли задъхва по-малко цигарата, не започвате ли да чувствате как адреналинът ви се покачва, как живвате, очите ви се отварят много по-бързо, умората от недоспиването изчезва, а довчерашният проблем с кръвната ви захар, остава в историята просто като – довчерашният проблем с кръвната ви захар.
За четвърт век време, аз рядко съм имал някакви здравословни проблеми. А откакто почти целодневно си инжектирам дозата политически хумор, нямам никакви. Здрав съм като бик. Личната ми лекарка е сериозно разтревожена за размерите, който сърцето ми е приело.
Сърце и половина, ми казва, от онези с капковидна форма, пращящо от много здраве и тласкащо кръв, много повече кръв, отколкото тласкат сърцата на останалите й пациенти. Препоръчва ми по-малко натоварвания, по-малко спортуване, защото, знае ме жената, как се товаря като магаре, дето се вика - за единия спорт.
Иначе, казва, накрая ще се пръсне това сърце, без време.
Аз обаче й обяснявам, че отдавна не се натоварвам повече от необходимото, нито пък спортувам, толкова активно, както преди.
Дори, успокоявам я, правя втори опит да пропуша. В първия се провалих на шестия месец, като не можех и не можех да пуша повече от пет цигари на ден.
Срамота. Егати и пушачът. Затова и се отказах.
Днес обаче шансовете ми са далеч по-големи, й обяснявам, а на всичкото отгоре най-накрая пропих и твърд алкохол. Какъвто се сетиш. Тъстът и тъщата да му мислят, как ще си изкупват този грях.
Тя, мига на парцали, и продължава да недоумява, как макар споделяйки тези сладки пороци, сърцето ми продължава да пращи от много здраве. И расте ли, расте.
Тогава отварям страничния джоб на раницата ми и показвам пресния брой на любимия ми ежедневник и тя зачита от първа страница:
Зам.-шефът на Народното събрание Анастас Анастасов: “Да внимаваш пет часа с 30 минути почивка е трудно. После журналистите ни критикувате, че не внимаваме какво гласуваме и че не сме адекватни!”
И като падна един смях - цели десет минути.
А, аз, вика тя бършейки здравословна пот от челото си, какво да кажа, с моите 12 часа без почивка. Да не ми е по-лесно!
Въпреки реторичността, прозираща в последните й думи, аз се наех да й отговоря под същата форма: “Че, тебе, кой те пита!”. После напуснах кабинета й и до края деня си мислех, дали да не драсна едно писъмце до Европейската комисия. Стига са ги хокали само родните ни политици. Ослушвали се, не работели достатъчно ефикасно и прочее. Айде, де!
На мен сърцето ми на границата пред пръсване от много здраве, благодарение на тях, а тия европейци – по-недоволни и от балдъза на тираджия.
Ами, така ще е, когато 1 април за тях е само веднъж в годината, а политическият им хумор е в дълбока криза още от панти века.
Да, да, ще им го напиша писъмцето. Само да намеря време, че от двете работи, на които ходя, то за сън не остава, че камо ли за писъмца.

Кольо ЙОВЧЕВ