По кой ли път да тръгна,

щом веднъж е казано,

че всички,

те,

водели до Рим.

Щях ли изобщо да се питам,

ако вече четвърт век не мога да се съглася

с казаното тъй.

До Рим!?

Че кой е той,

та всеки път до него да те води!

Велик,

по-велик,

най-велик...

Дори и аз се изкушавам

да го степенувам,

както от историята знам.

Но когато днес попитам,

до къде ни води пътя на войната,

отникъде не чувам: “Води ни до Рим”.

До разруха, да!

До самоунищожение, да!

До моралоупадък, да!

Но никога – до Рим!

И да искам да зачеркна туй,

в което всички по еднакво вярват,

само с искането ще остана.

Аз съм точка нарисувана с молив

върху стъкло.

На едно забърсване с ръкав,

съм време.
На всичкото отгоре - прозрачен!

С мен светът е всичко онова,

което ще е и без мене.

Войник съм,

чието тяло е надупчено от осколките

на оставените без надзор мечтания.

И не искам да зачеркна туй,

в което всички по еднакво вярват,

преди пътя си да избера.

Просто “Рим” във края,

от днес нататък,

винаги ще го прочитам на обратно.

И ще вярвам,

че избраният път,

и всичките му разклонения

следващи напред,