Не знам при вас как е, но при мен зачестяват периодите, в които се налага да почиствам и преподреждам основно нещата в главата си.

Предполагам че и вие го правите.

Предполагам че и вие, след като сте свършили веднъж, оставате изумени от планината с боклук, която се образувала след почистването.

В епохата на преинформираността, и без да го желаем, мозъците ни бързо започват да приличат на килера на четиричленно английско семейство.

На който килер, по скалата на натъпкаността с ненужни вещи съперничи само багажникът на български емигрант, прибиращ се за неопределено време в родината.

Предполагам че и вие, след като сте балирали прецизно въпросната планина, сетне сте я превозили до екарисажа в съзнанието ви и накрая сте я изгорили в пещите му, се чувствате много по-леки, свежи и отпуснати, или с други думи – живее ви се малко повече от други пъти.

Предполагам, че и вие, разбира се, в различен по продължителност за всеки един от вас, период от време, заживявате в хармония със случващото се в главата ви.

Отдавна съм приел за себе си, че животът има много повече от един единствен смисъл, в чието откриване, както ни обработват от малки, видиш ли се намирало обяснението за всичко. Включително и за това защо в търсенето на въпросния смисъл, е билонужно да се счупят главите на толкова много хора и да се отрови цяла една планета, пък била и тя едва петата по големина в една слънчева система.

Животът е пъзел от смисли и едно от множеството му парченца е именно заживяването в хармония със случващото се в главите ни.

И аз като всеки нормален човек, тоест и аз, като вас, съм в едно непрестанно догонване на щастието.

В някои моменти успявам да го настига и едва ли не двамата бягаме рамо до рамо, следствие на което един друг се посръгване в ребрата.

Дай Боже всеки му, щастието да го сръга в ребрата, па ако ще дори да натърти някое от тях.

Никой до днес не е успял да определи какво, по дяволите, е това нещо щастието и то е ясно – няма и да успее.

Всеки, обаче, си има своя теория по въпроса, което е разбираемо и по-важното – не е лошо.

Докато повечето решават да я запазят само за себе си или ако се решат да я споделят, правят го в съвсем безплатни частни разговори, то има хора, които успешно я продават на други. Това също е разбираемо и по-важното – е лошо.

Лошо е за купувача. За онзи, който решава да плати определена сума, за да стане притежател на чужда теория и започва да живее по нейните правила.

Далеч съм мисълта, че всеки жив човек е неповторим сам по себе си.

Да, в добър или в лош аспект, в живота ни има хора, чието място не може да бъде заето от друг, но няма неповторими такива.

Независимо, че живеем в общество, едно от най-ценните качества, с които се раждаме е индивидуализмът.

Да си индивидуален, не означава да си неповторим, а да се открояваш.

Веднъж откроил се, ти лесно можеш да станеш незаменим за някого.

Да създадеш своя теория за щастието или за каквото и да е друго, е проявя на индивидуализъм. Да започнеш да я следваш, да я орязваш с времето, да я допълваш, да решиш да я запазиш само за себе си, да решиш да я продаваш, да я зачеркнеш и изхвърлиш в един момент, да започнеш да извайваш друга - също.

Каквото и да се случи от изброеното по-горе, то във всички случаи ти ще си запазил своя индивидуализъм, своята откроеност.

Още един от смислите на живота, сам ще се е разкрил пред теб.

Каквото и се случи, ти ще си се озовал отново в един от онези моменти, в които си настигнал щастието. Рамо до рамо сте, сръгвайки се взаимно в ребрата.

На много малко върхове намираме собственото си щастие, защото много малко са онези, които ние сами избираме да изкатерим. Ето защо често, когато забием флагчето най-отгоре на поредния изкатерен връх, се чувстваме като акустична китара навряна в калъф за цигулка, тоест че това място е адски удобно и комфортно, но по всички личи, че не е проектирано за нас.

Така или иначе, да си купиш чужда теория за щастието или за каквото и да е, също е проява на индивидуалност.

Някой е обявил своя калъф за универсален, мултиплицирал го е в милиони бройки и го е обявил за продан.

Могат да се разгледат десетки различни варианти за това как си стигнал до там да се решиш да загърбиш работата си по своя собствен калъф и да откликнеш на тази обява.

Но вкараш ли го веднъж в живота си и започнеш ли да се нагаждаш по извивките на този чужд калъф, във вродения ти индивидуализма тръгва процес на разпад. Той е като трус с магнитут 1 и нещо по скалата на Рихтер - случва се, но ти не го усещаш, не го виждаш, защото нито тресе шкафове, нито събаря саксии, нито напуква мазилки там горе в съзнанието ти.

И действа той, като корозията по метала – с темпо, прилично на еволюирането на видовете; нанасяйки дълбоки и неизличими следи там където те най-малко са желани.

Ще ми се да изключа възможността, че има хора на тази земя, които се чувстват адски удобно и комфортно в чужди калъфи, но просто ежедневно се сблъсквам с тях. Истинско неприятното е, че те самите се имат за нещо като еталон за индивидуалността в нашето съвремие, без да се замислят много-много, че някак се налага и да го докажат с нещо, все пак.

Стремя се да не съм съдник никому (и както в много други неща, може би не ми се получава), още по-малко към тези чуждокалъфници.

И понеже се имам за голяма работа, вместо да ги съдя, гледам да ги отбягвам, като преди това, в знак на междуличностно уважение, протича някакъв диалог помежду.

Не знам при вас как е, но напоследък от точно такива диалози, зачестиха периодите, в които се налага да почиствам и преподреждам основно нещата в главата си.

Не заради друго, а защото те много бързо успяват да натъпчат килера на съзнанието ми с ненужни вещи, до онази степен, от която не мога да му затворя вратата.