Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.02.2013 15:37 - Кръвопис
Автор: ustanovkata Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4877 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 14.02.2013 16:03





  Тази история е днешният ми подарък
за жена ми, Надежда.
Обичам те, Любов!


Днес дарих кръв!
Отне ми малко по-дълго от обикновеното.
Причината бе един старец, който разплаках с държанието си.
Няма по-лесно от това да разплачеш човек. Особено такъв на пределна възраст, старец, прекарал цялата вечер, пътувайки от немай къде, за да е на време сутринта, 8:00 часа и да е сред първите даряващи кръв в кръвния център давайки от кръвта си в полза на свой роднина изпаднал в нужда.
Няма по-лесно от това нещо да знаете. Особено когато дочуваш, как доктор обяснява на същия този старец, че няма как да му се вземе кръв, понеже е твърде стар, че тялото му няма да понесе подобен акт, че е опасно за живота му и първото, което правиш е да застанеш на пътя му и да му кажеш: „Аз ще дам кръв, бате, ама да видим за колко пари ше’ пазарим“. И особено, когато старецът ти казва в очите, че няма пари, че е дал всички за път и че има колкото, за да се прибере, но ти продължаваш: „Абе, онзи там умира, ти за пътя си обратно мислиш...“.
Особено тогава! Особено тогава как бързо и неспирно рукват сълзите, да знаете.
И как не се търпи и как човек полудява. Особено когато е на пределна възраст, старец, в износен от времето костюм и обувки, навярно от промоция в някое „левче“. И как гръмва тоя човешки глас, на пределна възраст глас, старчески глас, изпълнен хем с гняв, хем с онова дълбоко съжаление, което винаги се поява по лицето на честния човек над когото се опитват да безчестват животински.
„Не мога да платя за кръв! Мога да я дам! Моята да дам, но казват, че не мога, че съм стар. Какво да направя, че съм стар! Какво да направя!“ – гърми тоя глас. И сестри, и доктори идват да го успокояват. Настава смут. Животът се парализира в този миг. Спира да чувства. Спира да мисли. Изключва. Винаги е така в този първи миг, когато се изправя пред чуждото разкъсващо нещастие.
Но още в следващия миг идва на себе си. И взима решение. Решение да помогне. Да смали обема на същото това нещастие.
До въпросното решение, аз стоях настрана. Гледах и слушах разиграващата се случка със стареца, сестрите, докторите и търговеца на кръв (добре облечен и привидно млад циганин), без да се намесва. До мига, в който старецът изригна, не знаех какво се случва. Дотогава попълвах една бланка с данни, отговарях на въпроси, давах кръвна проба и прочее рутинни процедури през които се минава преди да стигне до същинското кръводаряване.
Когато нервите на стареца не издържаха и повече в отчаяние, отколкото в ярост той изрече всичко, което изрече почти крещейки, нямаше какво друго да направя освен да задам следния въпрос към една от сестрите, които се опитваха да успокоят нещата: „Мога ли да дам кръв, вместо него?“. Сестрата ме погледна учудено и ми отвърна, че няма никакъв проблем. Само трябвало да се впишат имената на човека, за когото дарявам и след като свърши пълненето на банката да предоставя някакъв номер, който съм щял да получа, на стареца. Той от своя страна трябвало да го представи в болницата, в която лежи за операция неговият роднина и оттам да отпуснат съответната банка кръв. Това е всичко!
Доближих са на една ръка разстояние до стареца и го помолих да се успокои, след което му заявих какво мисля да направя и че ми трябват имената на неговия роднина. Първите му думи бяха, че няма пари. Обясних му, че съм дошъл днес да дам кръвта си безвъзмездно и че никога, по какъвто и да било повод не бих я търгувал. Споделих му сблъсъка си с нещо наречено „Пневмоторекс“ (описано на длъж и шир в 10 части тук и носещо заглавие „Пневмоторексично“) и нуждата от кръв за преливане, от която се нуждаех и аз тогава. Знаех какво му е. Просто знаех. Когато дойде моят ред му казах да ме изчака тук (все едно имаше къде да отиде, но както и да е). Всичко мина без проблеми и получих въпросния номер. Когато отидох да го дам на стареца, той вече не беше сам.
Човекът грееше и ме представяше на своята внучка. Тя пристигнала току що от някъде си (не помня  откъде) без да го е съгласувала с него. Тя от своя страна ме стисна за ръката и директно ми благодари.
Може да е странно, но аз винаги се чувствам неловко, когато някой ми благодари. Не съм свикнал да приемем благодарности. Нито ги търся, нито държа на тях, макар да е естествено те да се дават когато са заслужени и самият аз да ги изказвам винаги и за всичко. Отговорих че няма защо да ми благодари и все едно дадох някаква скрита команда на стареца, който бръкна в джоба си и извади някаква банкнота. Настоя да я взема, за да се почерпя. Напомних му, че това бяха парите му за път. Всичките му пари. Той ми опонира, че щом внучката му е тук нямало грижи. И още, че щяло да му бъде крайно неудобно, ако не приема парите му.
„Нека ти!“.
Така се шегува една позната, когато изпадне в подобни ситуации.
„Нека ти!“.
Така възразих на стареца съвсем сериозно.
И тогава сълзите потекоха отново от очите му. Знаех от какво бяха този път, затова се усмихнах.
„Нека ти!“, повторих и поех по пътя си. Внучката му ме спря и ми благодари отново. После ме благослови в името на Бога. Отвърнах, че всичко това се случи по моя воля и че Бог е последното нещо, което има пръст него. Може би бях груб. Може би тази жена вярва в утопията наречена Бог, нямам представа. А и не ме интересува. Единственото важно бе, че днес разплаках един човек.
Направих го със същата лекота, с която и циганинът, търговец на кръв, разплакал го по-рано. С тази разлика, че моя милост застана на страната на доброто.
Чудя се на коя страна щяхте да застанете Вие, всички Вие, които четете това писание.
Чудя се без да ме интересува отговорът Ви. За мен той няма значение. Извинявам се, ако съм груб. Отговорът Ви би имал значение единствено за онези хора, изпаднали в нужда.
Ваш е изборът, дали ще ги накарате да изстрадат помощта Ви, както правеше циганинът, търговец на кръв или да се почувстват неудобно, затова че им помагате без търсите нищо в отплата.
Нека само добавя, че от днес до заплата съм с два лева в джоба си. Платих си семестъра (1200лв. НБУ) преди няколко дни и това е положението. Парите са ми от крайна нужда сега.
Пари - да, но не всякакви!


 Кольо ЙОВЧЕВ  







Гласувай:
4



1. pozna - живота и ти
06.03.2013 22:42
върховна среща, разбираш ли го
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ustanovkata
Категория: Други
Прочетен: 478472
Постинги: 475
Коментари: 142
Гласове: 410
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031