Приятели, крайно време е да скъсаме с предразсъдъка си, относно фаталността на “Петък 13-ти”, не мислите ли. Кому е нужно подобно тегло – цял ден да си под пара, че нещо някъде там ще ти се случи точно на този ден.

Крайно време е да задраскаме от списъка си с нравоучения, който декламираме непрекъснато пред децата си, онзи ред, в който става дума за сатанинското календарно сношение между числото “13” и деня “Петък”, при положение, че първото, което ни идва на ум, когато са подпалили косата на даскалката по физика само защото не знае припева на новия Азисов хит, е да им натикаме главата в тоалетната чиния и да пуснем водата от казанчето.

Ей така, за да им се оросят мозъците малко.

Приятели, крайно време да обявим официално “Петък 13-ти” за нерентабилен. Нещо, което между другото, трябва да се случи и с половината ни, нарежимотоково Черноморие.

Време е да го изтеглим от пазара на изкуственяците, култивиращи у човек първороден страх, понякога и абсолютна паника; да го предадем на някой от пунктовете за вторични суровини на живота или най-добре да го заключим в някой по-нов и издръжлив Ноев ковчег и да го запратим по посока на Слънцето. То няма да му прости, ако преди това не го изпревари някоя по-алчна за приключения комета и нещо от този сорт. И така да си разчистим пътя към следващите изкуственяци. Някой от тях толкова топли, топли – чак парят.

Не много отдавна беше направен един филм, в който се разказваше за силата на мисълта, като средство за постигане на целите. А основната цел за постигане, разгледана в същия този филм, бе така да се нафрашкаме с пари, че най-накрая, дявол да го вземе, да постигнем мечтаното душевно равновесие.

Ето ви една (от многото) колбичка, със 100% чист разтвор на фаталност, прокапваща все по-бързо от цепнатината на дъното си, към която не трябва да оставаме бездушни. Такава ми е оценката и никой не длъжен да я споделя, същата. Аз, глупакът, така и не можах да повярвам, че ако в продължение на няколко години изпращам мисълта си към шестата звезда (броена от ляво на дясно) от съзвездието “Орион”, например, без съмнение в някоя мъглива сутрин ще озова по очи на асфалта, спънат от материализираността й.

Но се убедих, че слушането на песни като “Orion” на Metallica, са за предпочитане, пред който и да е Азисов хит и то не само, защото те държат далеч от кибрита, клечката, косата на даскалката по физика, справедливия родителски гняв, тоалетната чиния, оросяващата мозъка казанчена вода и така нататък.

Приятели, дано не ме разбирате погрешно – аз в никакъв случай, не радетелствам за това да заключвате мисълта си или да издигате в култ бакенбардите на Буги Барабата, за да израствате хем по-бързо, хем по-ефикасно.

Някои от вас, така или иначе (пиша го без влагам каквато и да било ирония) отдавна са се надраснали. Дали е било с помощта на перото и белия лист, на четката и платното, на инструмента, без значение - струнен ли е, клавишен ли е или най-обикновен зидаромазачески - о, да, някой от вас вече са го сторили.

Просто ми се ще да оплевим малко лехата с фаталности, в която задължаваме зелените още умове, на нашите деца да се взират. Мисля, че не трябва да ги учим да насочват мисълта си към Всемира, за да оцеляват по-безпроблемно на земята, на която са родени. Нито пък да им всяваме страх от някаква си дата само защото преди седем века, хиляди тамплиери били заловени, зверски изтезавани и избити. Нещо, което като познавам животинския вид, към който спадам, има голяма вероятност да се случва с някой от себеподобните ми в същия този момент, или по-точно - 9:25 ч. вторник, 17 август 2010 г.

Светът е голям и фаталността дебне от всякъде.

Въпросът е докога еднакво ще се отнасяме към изкуственяшките от календара и онези, съвсем реалните, прожектирани из киносалоните по целия свят.