Така дълбоко се бях заврял в мислите си, че не разбрах кога стъпих в нея. Чисто и просто, стъпих в купчинка тор, из ранна сутрин сътворена, близо до тротоара. Не купчинка, а камара. Расова.

Личеше си някак, че не е от мършав кон, щото плътността и качеството на материала бяха завидни. Трудно постижими, дори за опитните животновъди.

Дали бе конска фабула или разстроения стомах на нечий, сприхав жребец, не знам. Но тази ми човешка черта, да търся вината първо в другия, че после в мен си, не пролича. А се почувствах гузен. Да! Защото дори и купчинката с тор е изкуство. А какво сторих аз? Оставих отпечатък от европейско ходило от горе й.

Ей, хора, нрав и конете имат, свобода също.

Ето защо си мисля, че водачът нарочно е махнал платното, което служи за събиране на конските екскременти. Той не е искал да бъде колонизатор, макар че впрегнал в каруцата си животно, той трябва да се примири донякъде с това тегло. Равновесието идва от там, че ако не може да бяга на воля, нека конят поне си върши работата свободно, нали?

Аз живея в град, който е част от Европа и света. Именно поради този факт, се обръща огромно внимание на равенството между всички индивиди.

Ето защо улици, булеварди, че и цели площади могат да стават поле за действие за видни, конски класици, в стил “наТОРморт“. А също така и за по-малокалибрени животинки, да развиват уменията си в дисциплината “Рисуняк върху асфалт”.

Размишлявайки над купчинката с тор си мислех, че е си е типично конско да свършиш една такава работата на улицата без да си почистиш след това.

Ама не е човешко да го сториш същото. Или нещо отново бъркам времената...

Мислех си и друго – как отдавна плуваме с пробит шнорхел в екскрементите на експериментите, непочистени от управляващите органи. И как само защото те са богати на песимизъм, не сме се удавили още.

Не сте ли забелязали, че отдавна се храним само с него.

Да не забравяме, че под всяка камара, все има нещо живо.

И нека не натискаме допълнително, когато, така или иначе, едва ли ще то излезе от там.

И не се радвайте, че махат платното и ни дават пълна свобода, така както някой го правят с конете си. Щото сега, поне се вижда кой осира пейзажа, понеже платното толкова се е напълнило, че вече прелива.

Само се питам, как издържат на тази воня.

В книгите пише, че човекът свиквал с всякаква миризма за около 6 минути. Лошото е че на Европа, пък и на света взе доста да им намирисва, докато нашите управници, даже не правят опит да си почистят панталоните. По-лошото обаче е, че и Европа, и света явно имат някакъв проблем с привикването към миризмата, прокрадваща се към носовете им от панталоните на нашите управници.

Е, да, написали им две – три мили думи, и нашите вече се бият в гърдите, все едно навсякъде в къщата им е замирисало на пролет, а всъщност единственият аромат, който се носи из въздуха днес от там е на натъртена дипломатична елементарщиност.

Де да можеше с една блага вест от чужда уста да се зачарчашафоса всичко, което е нелицеприятно.

Защото има ли някакво значение какво сме покрили, когато сме го покрили, а за около шест минути свикваме с всякаква миризма, дори тя да си е най-обикновена воня от препичащи се на слънцето конски изпражнения?

Де да можеше, ама не може.

Трагедия, народе, и то с аромат.