Приятели мои,

Не познавам човек, който да обича повече изобилието от годишнини, които човечеството в зависимост от събитието или отпразнува, или отчествува, от мен.

Във всяка календарна година има най-малко по една значителна годишнина, която няма как да не привлече вниманието.

През 2010 г., в кръгчето на цифрата 9, строена между осмицата и десетката в 31-членния полк на месец май, удобно се е разположила годишнината от края на Втората световна война. Нейната възраст е равна на средната продължителност на живота на българина към днешна дата. Което ще рече - 65 години.

Края на всяка една война е началото на един нов голям празник. А, хората, човечеството, всички ние имаме нужда от това да празнуваме. Имаме нужда от нещо, което да ни накара да изхвърлим от себе си натрупаното напрежение, главен причинител, на което от хилядолетия си остава чувството на незадоволеност.

Винаги се намира нещо, което да ни потрябва.

Нещо, което да нямаме.

Нещо, което да искаме повече, от това, с което на момента разполагаме.

И винаги това нещо се озовава в ръцете на някой друг. Не винаги, обаче, този някой друг обикаля в същата емоционална орбита, като онази, в която сме се озовали ние. Но не е изключено и обратното.

Никак даже.

И когато се случи така, че той намери нещото, с което ние все пак разполагаме (макар и чувствайки се напълно незадоволени) за по-привлекателно и от по-голяма потребност за съществуването му, от неговото собствено, враждата е на лице. А стъпката от враждата до воюването е толкова малка, че би се побрала без особени проблеми, с целия си наличен багаж, на върха на всеки косъм, който й бъде посочен.

Може и да съм го казвал, а може и да не съм, но има няколко основи черти от характера на останалите животински видове, на които аз истински се възхищавам.

Основната е, че всички те са наясно със смисъла на живота си.

Нещо, което въпреки претенциите за висша степен на интелигентност и образованост, човечеството все още не е успяло да дефинира за себе си. Изглежда доста срамно на фона на хилядолетията история, които то е натрупало. И ако питате мен нито изобретяването на парите, нито това на електричеството, нито на първия двигател с вътрешно горене и така нататък – нито едно човешко изобретение не е в състояние да смекчи обстоятелствата, покрай липсата на дефиниция за смисъла на човешкия живот.

Който за останалите животински видове, чисто и просто, е – в създаване и отглеждане на потомство.

Много често и на тях им се налага да воюват. И ако го правят за разширяване на територията и присвояване на богатствата, от които черпят други индивиди, то е само заради това създаването и отглеждането на потомството да се извършва по-лесно, по-защитено и в колкото се може по-благоприятна среда.

Откакто хората са познали Историята и са започнали да я хранят със своите действия, никой не може да се похвали с воюване, предизвикано от толкова чиста и съкровена подбуда като тази -  да създадеш и отгледаш потомство.

Често проклинам факта, че някъде, в някое време, някой е решил, че човешкият род ще има потребност от това лесно и бързо да си припомня какви ги е вършил вчера, оня ден, миналия месец, миналата година, миналото столетие и така нататък. Проклинам го с ясната представа, че със същия успех мога да гпроклинам и Пълнолунието, което всеки месец в продължение на няколко вечери не ми позволява да спя повече от три часа на денонощие.

Успех, чието единствено приложение в живота може да е на знака  “=”  поставен между една единица Безконечност и една - Безсмислие.

Има редица красива неща, които хората са сътворили и за които аналите на Историята любезно могат да ни предостави материал за четене.

Да ви кажа ли едно – “Ода на самотата”, сътворена от английския поет и писател Александър Поуп. Дори смятам да ви цитирам последния стих от нея:

Тъй нека да живея - сам, без слава,

и да умра, без да ви натъжа,

и никой камък нека не издава

къде лежа.

Приятели мои,

Цитирам ви го в случай, че в скоро време не сте чели нищо човешко.

Защото има такива периоди в живота на човек, когато му се иска да прочете нещо човешко, но каквото и да му попадне в ръцете, накрая винаги остава парализиран от словесната му зловещина.

Лично аз, в момента се намирам в такъв период от живота си. Макар да не го считам за нещо кой знае какво, знам много добре кой, кога и с какво даде неговия старт. Дадох го самият аз - с решението да прекратя гурбетчийството си, да се прибера в България и да запиша журналистика, взето миналата година по същото време. Колкото до това с какво го дадох, елементарно е – с четене на вестници и редовно гледане на новини.
Това беше една от главните препоръки към всички кандидат-студенти, желаещи да се явят на изпит по журналистика, където и да е - Редовно четене на вестници и гледане на новини.

По мое мнение, едно от най-зловещите занимания, с които може човек да се захване е редовното четене вестници и да гледане новини.

Това е занимание, което непрекъснато те обвързва с човешката история. Прави те едно цяло с всичко, което съвсем скоро се е, по човешки, историциизирало.

Въпреки това го правех. И дори стигнах по-далеко – започнах да публикувам статии в един вестник. Разбира се, с благословията на редколегията му. Благословия, за която винаги ще бъде благодарен от сърце, колкото и някои хора да повтарят, че съм бил роден без такова.

Да ви кажа искрено, човешкият стих на Александър Поуп, цитиран по-горе ще е единственото нещо, което днес ще си направя труда да прочета. Не мисля въобще да отскачам до будката за вестници, нито пък да гледам, която и да е новинарска емисия.

Мисля да отпразнувам подобаващо 65-годишнината от края на Втората световна война. Което не значи, че намислям да облека най-хубавия костюм и отида някъде на танци. Нито обмислям да заведа жена си на ресторант, където да опитаме от специалитета на деня, колкото и да ни струва.

Да отпразнуваш подобаващо годишнина от края на една война, независимо в какъв мащаб се е развила и на колко отнети човешки живота се изчислява, според мен означава следното: Да откриеш поне едно доказателство, само едно, за това, че тя не си е струвало да се води.

Колкото повече хора се обединят покрай тази мисъл, толкова повече следващата война би била невъзможна.

В тази линия, смисълът на човешкия живот може да се крие именно в това, да събираме доказателства в подкрепа на ненужността от следваща война.
 

Приятели мои,

Ето защо обичам толкова много годишнините.

Обичам изобилието им в календара.

Обичам да виждам колко удобно са се разположили в цифрите, строени в полковете на месеците.

Обичам ги, защото винаги ни карат да потърсим човешкото.

Карат ни да се засрамим от Историята си.

Напомнят ни за моралната ни първобитност без си спестяват подробностите. Посочват ни директно духовния канибализъм, който протича на клетъчно ниво в умовете ни.

Приятели мои,

Може би и вие сте го забелязали, а може и да не сте, но от край време клетките на духа ни са преустановили, тъй наречения процес на Деление и всичко, което правят, е да се изяждат една друга, ръководени от принципа на оцеляване в джунглата. По-силният оцелява до другата сутрин, като вечеря с по-слабия.
Сещате се, нали.

Приятели мои,

Нещо напълно естествено, каквото е било заложено да е Духовната Митоза за човека, вече се разглежда като феномен.

Доста от нас, дори използват все по-редките й проявления вместо миксер, за да разбъркват по-добре кашата, от която впоследствие изпичат шегите си.

В “доста от нас”, вписвам и собственото си име. Правя го с уверението, че непрекъснато узрявам за мисълта, как в навечерието на всяка война - Духовната Митоза е докарвана до колапс. Докарвана е до състояние, от което е ставала единствено за ексхумация. И то частична, защото повечето от нея, отдавна се е било разложено до безполезност.

Приятели мои,

Днес, краят на Втората световна война навършва 65 години.

Навършва годините, на които (средностатистически) един българин завършва земния си път.

Да, може да се каже, точно по този начин.

А може да се каже и така – че днес, краят на Втората световна война навършва един пълен човешки живот. Защото, независимо дали става въпрос за продължителността на живота на българите, на немците, на великобританците, на американците, на японците и така нататък – 65 години с основание могат да бъдат наречени – Един живот време.

В тази връзка, мисля си, един живот време, би трябвало да е напълно достатъчен, за да се намери поне едно доказателство, само едно, в подкрепа на ненужността от следваща война. Война, която иначе, може да започне още утре. Или още преди да прочета, че именно тук реших да завърша речта си.

Да, точно тук, приятели мои.

И ето точно с тази точка -.

Кольо ЙОВЧЕВ