Вчера един българин отново се събуди с мисълта, че е над всичко.

Реши да се изкъпе, но вода нямаше.

Отдаде го на ремонтна дейност, за която не бе предупреден и леко се ядоса.

Реши да закуси. Както обикновено – три препечени филийки, намазани с масло и горещо, чак врящо кафе, но ток нямаше.

Отдаде го на същото, на каквото и за водата и се ядоса още повече.

Облече се и реши, въпреки ранния час, да отскочи до съседите, за да провери дали и при тях положението е същото. Още с излизането забеляза, че всички къщи около неговата светят, като коледни лампи. Тоест, всички те имаха ток.

Ядът му плавно започна да преминава границата към яростта.

Позвъня на най-близката съседска врата. Отвори му млад мъж в халат и сешоар в едната ръка. Парата в коридора зад него, още не се беше разнесла. Течението, което се получи я блъсна направо с лицето на българина.

От яда нямаше помен вече. Всичко в главата му беше ярост.

Някак намери сили да се извини, че е объркал адреса. Онзи се усмихна и му отвърна, че нямало никакъв проблем. Случвало се! Макар и не толкова рано, но все пак се случвало.

Българинът се върна обратно в дома си и се облече като за много дълъг ден. След един час трябваше да е на работното си място. То бе ново. И бе първо от цели два месеца насам, тоест откакто бе пристигнал тук.

Намери го в някакъв сайт и кандидатства, естествено, с доста поразкрасеното си  CV. Одобриха го по-бързо, отколкото очакваше. Нормално! Всичко ти се струва по-бързо, когато ти се случва за пръв път.

Освен самото одобрение му бяха изпратили и картичка с адреса, където трябваше да се яви днес в 8:30, тоест след час и няколко начина, по които да стигне до там. Избра обществения транспорт. Отиде на спирката. След няколко минути автобусът му пристигна. Не го допуснаха вътре, защото нямаше карта за пътуване в обществения транспорт. Той знаеше, че му трябва. Пишеше го изрично в картичката с указанията. Но нали е българин...

Следващият автобус беше след тридесет минути.

Наблизо имаше спряло такси. Можеше да се качи на него, но не го стори. В картичката, таксито също беше дадено вариант, но дебел шрифт беше допълнено, че е адски скъпо.

Не можеше да чака още половин час за следващия автобус. Вече и без това закъсняваше.

Върна се обратно в дома си и отново погледна картичката. Последната възможност, пишеше на нея, е с личен превоз.

Автомобилът, с който беше дошъл дотук, бе паркиран на улицата. Бе!

Когато взе ключовете, твърдо решен да отиде на работа с него – разбра че е изчезнал. Погледна към една табела и видя малко букви и много числа на нея.

Част от последните представляваха някакъв телефонен номер. Преписа го на гърба на картичката и се върна за трети път в дома. Вдигна слушалката на стационарния телефон, но не чу сигнал за свободно. Помисли си, че е заради липсата на ток. Той все още не знаеше, че двете нямат нищо общо, защото телефоните тук се снабдяват с електричество по съвсем друга линия от тази, чрез която си правеше закуска, както обикновено - три препечени филийки, намазани с масло и горещо, чак врящо кафе.

Имаше мобилен телефон, но абсолютно никакви пари в него.

Излезе отново на улицата и запали цигара. Изпуши я бързо и без да изпита никаква наслада, тъй както винаги се пуши, когато си яростно нервен.

Хвърли си фаса на тротоара и замалко не подпали панталона на един тантурест полицай. Досега не бе го забелязал, но онзи да. И то още преди да запали цигарата. Полицаят се приближи, поздрави учтиво, извади някакъв тефтер и започна да пише в него, като преди всяко вписване питаше по нещо.

Българинът отговаряше остро. А ако омразата, която струеше от лицето му, можеше да се пресметне в киловатчаса електроенергия, навярно половината от къщите наоколо щяха да захранват домакинствата си най-малко до края на следващия месец. Само от нея.

Полицаят скъса най-горния лист от тефтера и му го подаде. Отново поздрави и отмина, като преди това се наведе, взе въпросният фас и го хвърли в кошчето наблизо.

Българинът се зачете в листа. Опитваше се да повярва, че току що бе глобен за нещо толкова обичайно, каквото е да си хвърлиш фаса на тротоара. После се огледа и започна да опитва да повярва в друго нещо. Изключително необичайната чистота покрай него. Никога досега не бе обръщал внимание на този факт, може би защото, през изминалите два месеца, откакто бе пристигнал излизаше вкъщи единствено, за да отиде до магазина.

Нямаше нито близки тук, нито приятели.

В този момент, мобилният му телефон иззвъня. Непознат номер. Приятен женски глас го поздрави и го попита защо закъснява с пет минути в първия си работен ден. Досрамя да го каже истината, защото и той не знаеше каква точно е тя. Затова излъга, че е загубил картичката с адреса, където трябвало да се яви.

Приятният глас изпадна в недоумение.

Как можело да се загуби нещо, изпратено по електронна поща.

Българинът излъга отново, че бил преписал всичко от пощата на друга картичка (физическа) и после изтрил писмото, а сетне сложил преписаното някъде, където вече и един господ нямало да може да го открие.

Приятния глас го помоли да продиктува адреса, на който пребивава, за да му очертае отново как и посредством с какво, все пак да се яви на първия си работен. Естествено, ако не е загубил интерес към работата.

Българинът, поиска десетина секунди пауза, за да се върне (за кой път вече няма значение) до дома си и да провери точния адрес. На входа се засякоха с пощальона. Последният поздрави и му подаде три писма.

Българинът погледна най-отгоре на първото и продиктува адреса на приятния глас, за да не го кара повече да чака. После също поздрави пощальона и затръшна входната врата зад гърба си.

Понечи да включи осветлението в коридора и разбра, че ток все още нямаше.

Пътьом дръпна нагоре човката на смесителя във банята, разбирайки и че вода също така, все още нямаше.

Приятният глас го помоли да вземе лист и химикал и да си записва. Макар че пожела цял момент време, той не го стори. Вместо това се събу и се излегна кревата. После отвърна, че е готов и приятният глас повтори едно към едно всичко, както бе написано в “изтритото” вече писмо и в последствие преписано от българина на “затритата” вече физическа картичка.

В допълнение, приятният глас каза на българина, че ако до два часа се появи на работа щял да си получи пълната надница. Това, което му се е случило, се случвало на всеки. Макар и не на първия работен ден, но все пак се случвало.

Една малка част от яростната нервност си отиде, заедно с приключването на този разговор. Запали втората си цигара за деня. Освен вредния навик, какъвто е пушенето въобще, българинът имаше и един друг – да пуши навсякъде без да използва пепелник. Обикновено тръскаше в мивката или през прозореца.

А понякога, ако беше по-близо, го правеше и в тоалетното седало.

Случваше се и в капачката от ягодовия конфитюр. Но както и да е, всичко това беше само, за да се допълни малко образа му.

Още след първата дръпва, мозъкът му включи компресора на нуждата от топло, чак врящо, кафе. И дълго време не го изключи, въпреки знанието, че такова няма как да се набави, поради липсата на ток.

Но защо той нямаше, а всички други имат, започна да се пита българинът. Такова нещо никога не му се бе случвало. Ето, има – няма два месеца, откакто е тук и...

Тогава погледна към писмата, които преди малко му бе пухнал в ръцете пощальонът. Отвори първото. Беше от телефонната компания. Информираха го, че поради неплатена сметка му спират телефона. Значи не било от тока.

Отвори следващото. В същия тон, като първото, то го информираше защо днес не успя да си вземе душ, преди закуската.

Не отвори последното. Нямаше нужда да чете за трети път едно и също послание, с единствената разлика, че думичките телефон и вода, в текста ще са заместени с думичката – ток.

Свикнал да не плаща и пак да има, сещайки се как не го пуснаха в автобуса, защото нямаше карта за пътуване, после сещайки се за колата и глобата за хвърления фас – той се видя в чудо. Един вид никой не може да мине никой. Каква зверщина, помисли си той, какво ужасно място. Къде попаднах за, който бях над всичко...

Някак и допълнителните два часа бяха изминали. Мобилният му телефон отново иззвъня и той отново чу онзи приятен глас. Той му давеше последен шанс да се яви за първи работен ден, утре по същото време – 8:30.

Българинът се закле във всичко свято, което има, че ще бъде там на време.

След което затвори и пое по неведомите пътища на разплащането.

Днес един българин за пръв път се събуди с мисълта, че не е над, а равен на всичко.

Реши да си вземе душ. И го взе. Най-прекрасният в живота му.

Реши да закуси. И закуси. Както обикновено - три препечени филийки, намазани с масло и горещо, чак врящо кафе. Най-прекрасните в живота му.

Облече се и набра някакъв номер от стационарния си телефон. В слушалката се чу много сънен глас. Българинът му се извини за ранното обаждане (при него беше 7:30, а там където се обаждаше с два часа по-рано), но се чувствал толкова прекрасно, че не можел да се сдържи. Съненият глас го успокои, че от десет минути бил буден, но се излежавал в леглото. Българинът му сподели, че вече имал работа и нещата щели да се наредят. Съненият глас му отвърна, че го обича. И разговорът приключи.

Българинът излезе и се загледа в колата си. От вътрешната страна на предното стъкло бяха залепени няколко нови стикера. Досущ като тези на всички останали коли, паркирани на улицата.

След няколко минути пеша се озова на автобусната спирка. Издърпа една цигара от кутията, стърчаща наполовина от задния му джоб. После погледна към двете картички, които носеше в лявата си ръка още от началото. Едната беше “затритата” физическа карта с адреса, където трябваше да е до час за първия си работен ден и указанията с начините, по които да стигне до там.

Истината е, че за разлика от другата картичка, тази не му трябваше. Но той бе решил да я запази за спомен. Добър спомен.

Колкото до другата, тя му позволяваше един месец да се вози в цялата мрежа на градския транспорт неограничен брой пъти.

Автобусът, който чакаше се зададе от ъгъла. Филтърът запари на устните му. Цигарата бе свършила точно на време. Загаси я в страницата на най-близкото кошче и хвърли вътре. Един човек с куче, се спря до него.

-        Какво красиво куче – каза българинът.

-        О, вие сте българин – радостно възкликна човекът с кучето – каква приятна изненада!

-        Ама, и вие! Не може да бъде. Наистина, каква среща само.

-        Когато най-малко очакваш...

Нямаше време за повече. Автобусът спря и отвори врати.

И все пак, успяха да си пожелаят здраве и успех, и да си кажат, че всяко начало е трудно. Особено когато го правиш в чужбина.