или

Ритането на задници започва. Дали обаче с времето няма да се окаже, че сме пропуснали едно “все” пред “започва” в предходното изречение.

Нека започна с един искрен поздрав към гиганта “Бритиш петролиум”,главен виновник за написването на тази реч, която нахвърлих на закуска върху капака на една празна кутия от маргарин:

Честито ти първо място в класацията за причинителите на екологични катастрофи, гиганте! Светът нямаше да бъде същия без теб, а както изглежда, дори и да ти сритат задника, както се носи из пространството, той дълго време ще продължи да не бъде същият, дори и без теб.

Благодаря ти! И да се пазиш.

Стига ти толкова.

Поздравът е необходим поради една единствена причина.

Тя е, че първата позиция, където и да е, си е първа позиция, където и да е.

И малко или много се нуждае от поощрение. Което поощрение, в екологична перспектива и вземайки се предвид нефтената каша, в която се превърна за няколко седмици Мексиканския залив, може единствено да облагоприятства пробуждането на позамрялата любов на хората към родния дом, още планетата Земя, вкупом с цялата му прекрасност, уютност, свежест и разните му ми ти такива, прочувствености според най-новия технологичен тълковен речник.

Ще ми се да мисля, че една спукана помпа е на път да спука цялата работа на една спукваща от бой физиономията на планетата, с денонощните си яростни крушета, индустрия.

Ще ми се да си го помисля точно тогава, когато ставам свидетел на най-голямата екологична катастрофа от рождението си насам.

Евала, на президента на Съединените американски щати, Барак Обама, за хамалския език, който си позволява, питайки чий задник да срита. Никога не бях чувал нещо по-откровено, изказано от толкова високопоставена уста. Сигурен съм, че на всички, знаещи за милионите тонове петрол, изливащи се безпрепятствено в откритите води на Мексиканския залив от близо два месеца насам, също им се ще да сритат нечий задник. Само че и те, като Обама, не са на ясно кой точно е този задник, който трябва да се срита. Стреляйки в тъмното, без никаква видимост, ще изкажа предположението, че задникът за ритане не е само един. Не са и два. Нито двайсет.

Задниците за ритане са няколко милиарда. И са от един, единствен животински вид, който от няколко хилядолетия не прощава на нищо, до което се докопа.

Животински вид, който според една много дебела книга, образец за писането на всякакъв род литература - и художествена, и научнофантастична, и каквато още ви дойде на ум - е започнал съществуването си от земната пръст. Като самият му създател, творящ под различни псевдоними, най-известните измежду които - “Бог”, “Господ”, “Всевишния”, счел за нужно да вдъхне на своето най-блестящо из блестящите, произведения – дихание за живот.

Кръстил го Адам и го пуснал в експлоатация със сериен номер – 1.

И ако бил спрял до там, всичко случило се до ден днешен, щяло да се размине. Но уви, жаждата за прогрес запарила в гърлото и на неговото съвършенство. И той я утолил, създавайки второ най-блестящо, из блестящите, произведение.

Кръстил го Ева и го пуснал в експлоатация със сериен номер – 2.

Но го създал така, че когато и двете произведения, със серийни номера 1 и 2, съзреят, да могат сами, без чужда помощ да си направят свое собствено. Въпреки че той самият бил твърдо против подобно съзряване, все пак, някак си, ей така се решил да ги конструирал, именно по този начин.

Може би с оглед, да не скучае на старини. Може би, заради друго. Кой знае!

Както и да е, изглежда всичко му се сторило недостатъчно, та си наумил непрекъснато да провокира произведенията си. Най-много наблягал върху провокациите на тяхната любознателност.

И в един слънчев ден, както си любознателничели в една градина, те взели, че съзрели съвсем. Стори ли го, благодарение на една зряла ябълка и една, не по-малко зряла, змия. Оттогава някъде датира и приказката, че:

“Който любознателничи – той ще съзрее”.

Книгата, от която съм заимствал тази история се произвежда предимно с черни корици и на обложката си задължително има кръст. Тя, както съм писал и на друго място, се разпространява безплатно на стойност от 20 и нагоре лева, в зависимост от разкошността на изработката си. Писана е в продължение на много време от колектив. Едни я наричат “Библия”, други – “Светото писание”.

Президентът, на който еваларствам за желанието му да срита нечий задник, покрай най-голямата екологична катастрофа сполетяла планетата в последните двадесет години, много вярва на това, което пише в нея. И не само много вярва, ами много пише за нея. Ето откъс от книгата “Дързостта на надеждата”, чийто автор е той:

(...) аз най-сетне бях способен един ден да тръгна надолу по пътеката в Обединената църква на Христос на Светата Троица и да бъда кръстен. Това стана като осъзнат избор, а не като озарение. Въпросите, които таях, не изчезнаха по магически начин. Но коленичейки под онзи кръст в южната част на Чикаго, почувствах как Божия дух ме повика. Подчиних се на Неговата воля и се отдадох на откриването на Неговата истина.

За успокоение на критиците, ще си ударя (сам на себе си) дванайсет камшика на голо по зазоряване, защото добре ми е известно, че това не е най-подходящият цитат, който може да се подбере за случая.

Моля, простете греха на новатора цитатоизползвател.

Има и една друга теория за произхода на милиардите задници, които според мен трябва да бъдат сритани за петролния разлив в Мексиканския залив, който от Космоса може да се види и с невъоръжено око, и който адски много прилича на прясно спукан кръвоносен съд, предизвикващ обилен кръвоизлив прозиращ изпод плътта на планетата, главната роля, на която изпълнява от юношеските й години Атмосферата.

Тя е, че животинският вид, към който се числят тези задници, е много вероятно да е произлязъл от друг животински вид, най-близо до когото е един такъв движещ се посредством четирите си крайника, покрит от горе до долу с козина, живеещ на групи със строго определена йерархия, имащ цялото свободно време на света за развлечение, а кагото не му е до това – просто за мързелуване. Един такъв, маймунски вид.

За популярността на тази теория най-много пот, кръв и сълзи е хвърлил Чарлз Дарвин.

За тревога на критиците няма и в едно изречение да обясня кой е Чарлз Дарвин, но пък ще напиша следното име, което може да послужи като финална задача към участниците в някое състезание по надскоропоговоркаване: Абу Рейхан Мухамед Ибн Ахмед ал-Бируни от Хорезм (ако съм сгрешил някъде, моля да ме извините – грешка на паметта). Защото почти цяло хилядолетие преди Дарвин, Абу Рейхан и там още какво беше вижте на горния ред, умозаключава в книгата си „Китаб ал-джамахир", че въпросният животинския вид, чийто общ задник е за сритване днес, е свързан родствено с по-нисши биологични видове.

Този велик (според информацията, която открих за него) ислямски учен, не се посвенил дори да посочи най-яркия кандидат за приза “Родственик №1” – Приматите – разред плацентни бозайници, към който спада и онзи, единият такъв маймунски вид. Плацентни, защото по време на бременността им, у тях се развива един временен орган, наречен плацента - от латинското (а и от къде ли другаде да е) placous – питка, чрез който ембрионът се снабдява с достатъчно количества кислород и храна, тъй че голям да порасте. И бозайници, защото в животинския регистър, те са зачислени като най-висшия клас гръбначни животни. Клас, кръстник на който е самия процес на угояване на новородените екземпляри – Бозаене или както още може да се срещне по света – Кърмене, Сукане, Смукане, Цуцкане и така нататък - Да живее, Уикипедия!

Въпреки всичко зачекнато в „Китаб ал-джамахир" от Абу Рейхан и тъй, и тъй, и тъй... от Хорезм и разчекнато в “Произход на видовете” от Чарлз Дарвин; въпреки сериозната еволюция, за която не спира да се говори и пише, че е претърпял, животинският вид, чийто общ задник е за сритване до посиняване днес, е запазил солидна част от навиците на своя прародител (който и да е той, всъщност), но една му е убягнала всецяло – тази да не издевателства над приемното си семейство и дарения му на готово завършен и съвършен дом.

Животинският вид, за когото ставаше дума досега е човешкият.

Ни най-малко не се съмнявам в усета и проницателността ви.

И без последните малко над 900 думи всичко щеше да е пределно ясно.

Но понякога в съзнанието на пишещия се тълпят толкова много излишности,

че като ги погледне отгоре творецът, започва да му се струва, че всъщност се получава една огромна нужност. От която ще е престъпление да отчупиш, какъвто и да е къс и да го захвърлиш в най-близката тоалетна, както небезизвестният герой на Кърт Вонегът, писателят фантаст Килгор Траут, правеше с всеки свой току що завършен разказ.

Май, започвате да загрявате, на кого ви прилича начинът ми на писане. Поздравления!

Отдавна, тоест от както е проведено първото сражение под диктовката на властолюбието; откакто е убито първото животно и отсечено първото дърво, с цел да се продадат, за да може със спечеленото да се убият две животни и да се отсекат две дървета и така нататък в геометрична прогресия (може и аритметична, ако ви допада повече); откакто за пръв от едно място на планетата е изкопано нещо, за да бъде пренесено и изтъргувано на друго място, откакто за пръв път едно нещо е оценено, като по-скъпо от друго нещо и въобще, откакто човекът е възприел флората и фауната (приемното си семейство) и всичко останало, от което е съградена планетата Земя (дареният му на готово завършен и съвършен дом) няма никакво значение, от къде по дяволите, се е появил той.

Няма значение от земна пръст ли е, от маймуна ли е, от червеното в кучешкото лайно съхнещо на сянка под диворасляците в градинката пред блока ли е.

Не разбирам защо все още това е значим въпрос, при положение, че там накъдето се е запътил, и стигайки веднъж, ще превърне всичко на същото, в което превръща кошчето ми за боклук купищата ненужни листове – хиляди, равни ивички материя, нефункционални сами по себе си. намиращи се няколко идеи по-надолу в йерархията на безполезността, дори от едни изрязани, преди седмица, нокти, събрани и забравени в празна сапунерка и апендикса, макар за него в последно време да се твърди, че не бил чак толкова безполезен, колкото било в досегашното схващане. В него с въдели някакви добри бактерии, които имали дързостта да се зъбят, дори на заболявания като Холерата.

Пиша я с главна буква, защото го заслужава не по-малко от коя да е война. Ако не сте забелязали досега, тях, всичките ги пишеш с главна буква. Ако пък можехте да попитате французите от тридесетте години на деветнадесети век какво имат да ви кажат по въпроса, нямаше да ви прави впечатление главното “Х” пред “олерата”.

Но нека ви кажа - За нула време праща смъртта да окоси душите на 100 000 от тях.

И не само от тях!

По онова време, смъртта е косила души, по поръчка на Холерата, долу – горе по целия свят.  В Европа тя идва от Азия, която държи авторските права.

Звучи грубо, но да не забравяме в какъв свят живеем – всичко все е на някого.

И всеки трябва да си носи отговорността.

Така ли е?

И тъй като сме я намесили веднъж, нея, Холерата, нека си кажем направо, че случващото се в Мексиканския залив – най-големият по мащаб петролен разлив в историята САЩ - от края на април тази година до 19:58 ч. на 09.06.2010 г., когато мислите ми се превръщат в писано слово, е нещо като неин извънбрачен брат близнак. И в двата случая има наличие на заразно възпаление на стомаха и тънките черва. В първия жертва е човекът, във втория – цяла една планета, в следствие на дейността на същия този човек.

В първия може да се стигне да смърт на човека, във втория – смърт на всичко живо обитаващо планетата, включително и пак на същия този човек.

И в двата случая, причинителят е бактерия. В първия, това е Vibrio cholerae, във втория – пак, отново и за кой ли път, същия този човек.

Как така, питате се вие, го докарах до там, че човекът да има пръст на всякъде?

Ами, докъде, питам ви вас, мога да го докарам при все, че прекарвам много повече време в този общ свят, който всички сме се съгласили за нормално да наричаме: “съзнателен”, “реален”, “истински”, отколкото, в който и да е собственоръчно изграден и менажиран от мозъка ми за мен и запазен само за лично ползване в свободното ми време.

Ако ми е до него/тях, от ясно по ясно е!

Може би е крайно време самият човек да погледне на себе си, като на вирусно заболяване от планетарен мащаб. Като най-известния причинител на изкуствени глобални еко и всякакви катастрофи, последната от която тепърва ще сервира специалитет след специалитет от менюто си с непредвидими последици, и още – като имащ се за най-разумното същество обитаващо необятността, може би е време, ако не друго, то поне да се засрами от олайнянчването до шията (казано така - по гневнобаракобамски), което оставя зад гърба си, откъдето и да мине.

Може би е време да се имунизира срещу самото себе си. Може би е време да се самосрита в задника, с най-голямата злоба и отвращение, на което е способно.

Ако аз съм на мястото на планетата Земя (място, което и вечен живот да ми гарантират не бих заел, с толкова милиарди нехранимайковци, които ще трябва да търпя, докато редовно ме взривяват, дупчат, стържат, отравят и какво ли още не) бих реагирал на настоящия, невиждан по размери и количество в историята на една страна, диктуваща начина на живот на много други страни, петролен разлив в Мексиканския залив, като най-мощното инжектиране на омаломощени мултиплицирани човековирусни клетки в организма ми. Няма по-бърз и ефикасен начин, по който да си изградя имунитет срещу изтощението, на което ме подлагат чрез бактериологичния си монополизъм, няколкото милиарда песъчинки, не спиращи да показничат с потентността на патентите си. Най-величавите и сеещи гордолюбие в песъчливите им душици, получени за цялостен принос в откриването и популяризирането на Глупостта и онова нещо, без което цивилизоваността им, вече би била напълно невъзможна – Бетона!

Дано планетата да не мисли по същия начин, инак скоро може да се наложи да се сбогуваме с нея или по-точно – тя да се сбогува с нас.

Най-накрая излекувана и с изграден имунитет да си доживее остатъка от жив мирно и спокойно.

Както впрочем го е правила милиони години наред след възникването си, до появата на човека.

Стана ли ясно сега, чий е задникът за сритване?

Нашият задник е той.

На всички хора.

Без да го познавам лично, знам за Барак Обама, че е широко скроен човек.

Няма начин да не е такъв, след като е начело на една, както казах вече, страна диктуваща начина на живот на много други страни. Често сритваща ги здраво по задниците, поради същата причина, поради която сега самата тя е застрашена от екологична катастрофа – Петрол.

Има ли съмнение!

Много пъти съм казвал, пък и писал, че не познавам по-противоречива личност от себе си. Много пъти и съм го доказвал. Ето ви го и поредния:

Продължавам да еваларствам на американския президент за откровения му гневоизблик, прозиращ зад хамалското: “Чий задник да сритам”.

Но в същия момент бих му казал, сякаш сме от един квартал и сме хамалували заедно на някоя рампа за товарене на охладено пилешко години наред, че не можеш да искаш от кучето си да не яде лайната на събратята си от земята, без да ти дойде на ума, че ти правиш абсолютно същото, когато ядеш някакъв месен деликатес, чиято цена за килограм е пет пъти по-ниска от тази на чистото месо, от което би трябвало да е направен.

Но, да, прав си!

Ти го правиш от чиния, с вилица и нож в ръцете!

И освен това - правиш го с целия си акъл.

И на края, понеже съм българин, трябва кажа нещо на народа си.

Но какво да кажа на народа си, който дори на 2 юни не спря колите си, не спря производствата си, не спря заводските си комини, за да постои на колене и със сведена глава за две минутки, някакви си две скапани минутки, в израз на почит и признание към саможертвата на един от най-големите си национални герои, Христо Ботев. Дал целия си живот в името на едно единствено дело и умрял в името на същото това дело – свободата на собствения си, поробен народ.

Същият този народ, който 134 години по-късно, на 2 юни 2010 г., в 12:00 на обяд, не може да спре, дори за да почете за две минутки, две скапани минутки, паметта на свой национален герой.

Бих му казал следното:

Срамът, народе, се раздава безплатно, но се изкупва на висока цена!

И оттам на сетне, бих си замълчал за каквито и да е екокатастрофи, човековирусни заболяване и тем подобна прогресна плява, която така или иначе никой няма да се заеме да очисти от семената на отговорното съществуване.

Макар че можех да го попитам:

За къде, народе, бърза толкова!

Да не би, за да спасяваш света от екокатастрофата.

Ако е така и Ботев, сигурен съм, би ти го простил.

Но... съмнявам се, народе.

Нали те знам!

Нали и аз съм част теб!