Да прекараш повече от двадесет години на старт линията на новия живот, на другия живот, на така мечтания свободен и неопранген от нищо живот, първо в подготовка да тръгнеш, а после в хиляди, предварващи изстрела за начало, фалстартвания и в края на краищата да оставаш на едно и също място – то това е работа самоубийствена. Но за да не звучи толкова плашещо, да го кажем така – не е работа за всеки..., всеки народ.

За българският такъв, обаче, самоубиването не е от особен проблем. Не е от жизнено значение. Не е свързан с оцеляването, защото българският народ е –

Народ – Феникс.

Той винаги възкръсва от пепелта. Сърцето му никога не спира да работи напълно. Владее летаргията по-добре от раците, а щипките му причиняват дваж по-силна болка. Стига да докопат, онова нещо за докопване и да не се застрахуват в последния момент да му демонстрират силата си.

За всеки Народ – Феникс (а те се броят на пръсти в днешни дни), нищо самоубийствено не е последно. Лесно е да посегнеш на живота си, след като имаш уверението, че в най-скоро ще имаш възможността да си го върнеш обратно. И всичко, което ще трябва да направиш е да си проправиш път нагоре, право през пепелта.

Отново - право през пепелта към светлината, плъзгаща се по къдриците на облаците; заобикаляна от вятъра.

О, колко поетично, о, колко романтично зазвучава в ушите на стотиците хиляди повехнали самочувствия, знам!

Аз, като едно младо перо, строено в перфектната редица изграждаща крилете на българския народ, Народ – Феникс, здраво вкоренено в плътта му, не се чувствам добре на мястото си. Не се чувствам добре в ролята си на самоубиец.

“Къде си още, ти!”, непрекъснато ми подмятат старите пера, доста повехнали в самочувствието си.

“Където и да съм, все съм някъде!”, пък им отговарям аз.

Дявол да ме откъсне дано, ако лъжа, че вече съм участвал в няколкостотин самоубийства и възкръсвания. А, къде съм още, толкова млад!

Въпреки това, самочувствието ми е в разцвета на силите си.

Зелено е, свежо е, трудно преклонно е.

Съвсем като самочувствие на шир-кроячите, съшивачите на пространства за народо-фениксови самоубийства и възкръсвания.

Тези нагли и противни същества, които никога не помнят нищо и винаги взимат най-грешните решения, а се редят едно върху друго да поемат работа, осланяща се предимно на добрата памет и точните решения.

Тези нагли и противни същества, специалисти в производството на условия благоприятстващи народо-фениксовите самоубийства, търсещи тайната на възкръсването, за да го прекратят веднъж завинаги и цялото пространство, наред с благата му, да останат само за тях.

Те са близо до това откритие, а българският народ, Народ – Феникс, е в ход да завърши поредното си самоубийство. Лети толкова високо в слепотата си, че много скоро налягането ще наложи вето върху пулса му.

Когато си бил известно време в полет над пепелта, не можеш да знаеш с колко точно още се е наслоила тя. А изригванията са денонощно. За добро или лошо, ги виждаш.

За добро или лошо, пепелта над българската земя се е наслоила до небето, а народът български, Народът – Феникс трябва да разбере, че следващото му самоубийство, може да не е поредното, а последното. Днешният му полет над пепелта, може да се окаже прощален, ако наглите твари, съшиващи пространството му за полет, не бъдат хванати в щипките и стиснати до посиняване.

А що за пепел е тази ли - Пепел е тя, от всичките ни предишни народофениксови самоубийства...